— Според мен идеята не е добра. Земята е разкаляна и някой може да се нарани.
— Да не би да ви е страх да загубите?
— Вижте, мис Самърфийлд, докато сме заедно, аз отговарям за вас. Ще се върнем по пътя, по който дойдохме.
— Татко ми разказа доста неща за вас, капитане, но е забравил да спомене, че сте страхливец. — С тези думи тя смушка едрия кафяв жребец, той препусна и скоро премина в бърз галоп.
Никълъс изруга тихо и също смушка коня си. В началото трябваше да подкарва животното, за да настигнат жребеца на Глори. Много скоро обаче враният жребец прие предизвикателството и сам ускори ход, докато копитата му затрополиха оглушително.
Разглезена и своенравна, повтаряше си той. Мисли само за капризите си. Сега ще си строши красивата шийка и Джулиън няма да ми го прости. Той се приведе над гривата на жребеца и плесна с камшика. Надяваше се да настигне момичето преди първия жив плет, който вече се виждаше в далечината. Но колкото и бързо да се движеше, Анибал успя да скъси само половината разстояние, което отделяше Никълъс от Глори. Момичето прелетя над живия плет, главата му беше почти допряна до конската шия. Тя извърши скока със същата грация, с която беше танцувала в балната зала.
Никълъс прокле лекомислието й и я последва през плета. Когато се насочиха към дървената ограда пред една оризова нива, тя все още имаше няколко метра преднина. Колкото повече се приближаваха, толкова по-мека ставаше почвата, а Никълъс не беше достатъчно близо, за да я спре.
Тъкмо когато тя се приготви за скок, кафявият жребец се подхлъзна в калта. Все пак успя да се прехвърли през оградата, но скокът беше рискован и Глори за малко не прелетя през шията му. В последния миг успя да запази равновесие и от другата страна на оградата веднага спря коня. После с гъвкаво движение скочи от дамското седло.
Облекчен, но кипящ от гняв, Никълъс прескочи оградата. Глори стоеше, потънала до глезените в плодородната черна кал, и преглеждаше предните копита на жребеца. Полите й бяха ужасно мръсни.
Никълъс стисна зъби. Едва удържаше гнева си. Скочи на земята, треперещ от гняв, приближи се предпазливо до коня, който тихо процвилваше, и също прегледа крака му.
— Надявам се, че сте доволна.
В първия момент тя го погледна съкрушено, после се изправи и упорито вирна брадичка.
— Откъде можех да зная, че нивата е заляна с вода? Стотици пъти съм прескачала тази ограда.
— Трябваше да пуснете в употреба красивата си главичка — заяви с твърд глас Никълъс. — Трябваше да знаете, че никой не препуска в галоп по разкаляно поле!
— Исках само да… — Да ви дам урок, довърши наум тя. — Само да се позабавлявам — каза вместо това. — Никога не бих наранила умишлено коня си и ви моля да не ме поучавате. — За да подчертае думите си, тя плесна с камшик по мръсната си пола. От сините й очи струеше огън.
— Вие сте една своенравна малка глупачка — изсъска Ник и загуби самообладание. — Някой би трябвало да ви даде добър урок с камшика за езда.
Бузите й пламнаха.
— Вие със сигурност нямате смелостта да го сторите!
Никълъс се изправи и я прониза с поглед.
— Мисля, че мога да ви убедя в мъжествеността си, мис Самърфийлд, но нямам нито време, нито желание да уча младите дами на добри маниери. — Той пъхна стъпало в стремето и преметна дългия си крак през седлото. Обърна черния жребец и на лицето му се изписа злобна усмивка.
— Къде отивате? — извика смаяно Глори. — Не можете да ме оставите сама в полето?
— Защо пък да не мога? — попита през рамо той.
— Но конят ми… той е ранен. Вече не мога да го яздя!
— Тогава ви предлагам да повървите пеша. — Никълъс подкара коня си в лек галоп.
— Вървете по дяволите, Никълъс Блекуел! Надявам се да идете в ада!
Никълъс обърна рязко едрия вран жребец и прониза момичето с пламтящ поглед.
— Продължавайте в същия дух, мис Самърфийлд, и аз може би ще се върна при вас, за да ви дам урока, който заслужавате.
Даже от това разстояние той видя как очите й се разшириха. Тя не каза нито дума повече, само обърна коня и го поведе през разкаляното поле към пътя, който минаваше по края му. Никълъс се усмихна удовлетворено. Нямаше нищо против да й даде няколко добри урока — в леглото. Но за това и дума не можеше да става. Може би дългият път до господарската къща щеше да й припомни добрите маниери.
Пътят продължи цяла вечност. Глори кипеше от гняв.
Още от самото начало беше преценила съвсем правилно капитан Блекуел. Той беше едно надменно, самомнително магаре! Как посмя да я остави сама в полето? Нито един джентълмен не би се отнесъл по този начин с една дама. Очевидно капитанът не беше джентълмен. С изключение на първите няколко часа дори не беше направил опит да води разговор. Защо не се интересуваше от нещата, които тя му говореше? Този човек беше просто… просто отвратителен! Точно така, отвратителен!