Най-после писъците престанаха, но тишината, която последва, отекваше в ушите и почти толкова болезнено, колкото пронизителните викове на негъра.
Глори усети как напрежението й отслабна. Животът в Самърфийлд Мейнър щеше да подеме отново обичайния си ход. Утре вечер щеше да се състои балът за деветнадесетия й рожден ден. Дотогава трябваше да заличи от съзнанието си страшната сцена от тази сутрин, както се беше научила. Щеше да се смее, да танцува, да флиртува — и да се забавлява чудесно. Щеше да забрави днешната жестокост.
Но сърцето й щеше да я запомни. Сърцето й не можеше да забрави.
Сякаш прочел мислите й, бащата улови брадичката й със силните си пръсти и я вдигна към лицето си.
— Всичко свърши — проговори нежно той. — Майка ти пие кафе в трапезарията. Защо не донесеш и за нас по една чашка? Щом се облечеш, ще ми помогнеш да оправим счетоводството.
Глори успя да се усмихне, макар че сърцето й беше свито от болка.
— Добре, татко. — Тя въздъхна примирено и излезе бързо от стаята.
Никълъс Блекуел преметна дългите си мускулести крака през ръба на леглото и посегна към панталона си, захвърлен на близкия стол.
— Наистина ли искаш да си отидеш? — попита сърдито Лавиния Бонд. — Още е рано. Виктор ще се върне чак след няколко часа.
Никълъс все още не можеше да повярва, че бе прекарал тук цялата нощ.
— Съжалявам, ангелче. Дългът ме зове. Трябва да надзиравам разтоварването на стоките от кораба.
Лавиния помилва силния му гръб и дяволито го захапа за рамото.
— Сигурен ли си, че няма да размислиш? — Крехките й пръсти се заровиха в гъстата тъмна коса.
Никълъс се обърна и се вгледа в снежнобелите й гърди. Зърната й сякаш молеха за милувките му. Тази жена беше прекрасна и въпреки това…
Той се усмихна иронично. Интересът му беше безвъзвратно угаснал. Преди месец сигурно щеше да се изкуши и да остане. Сега се радваше, че ще се махне оттук. Беше се насладил на предоставените му с готовност прелести на дамата и за известно време наистина забрави кораба си. Но като всички други досега Лавиния бе станала досадна и напрягаща. Беше прекарал твърде дълго време в Чарлстън. Досега посещаваше Лавиния Бонд само два или три пъти в годината за по една-две нощи и ценеше високо компанията й — поне в леглото. Този път корабът му беше хвърлил котва в пристанището на Чарлстън преди седмица. Цяла седмица в леглото на Лавиния Бонд беше прекалено дълго време.
— Не сега, сладката ми. — Той обхвана гърдите й, целуна ги бързо, обърна се и напъха крака във високите черни ботуши. Лавиния наметна богато избродирания си утринен халат и го придружи надолу по стълбата до вратата.
— Ще те видя ли преди бала? — попита тя и помилва силната мъжка гръд под отворената риза. Коравите черни косъмчета погалиха дланта й и отново й припомниха страстната любовна нощ. Тя облиза пълните си червени устни и разтърси буйната си огнена грива.
— Какъв бал? — попита небрежно Никълъс, който вече мислеше за кораба си.
— Говоря за бала на семейство Самърфийлд, скъпи. Ти си приятел на Джулиън, нали?
— Бях забравил. — Това беше лъжа. Джулиън го покани да прекара няколко дни в Самърфийлд Мейнър и за своя изненада Никълъс беше много щастлив от поканата. Макар че възрастният мъж беше най-добрият приятел на баща му, той все още не беше виждал имението му. През последните месеци беше работил упорито и заслужаваше почивка. Ала мисълта да се срещне отново с Лавиния Бонд го ядоса.
— Искам да направиш една голяма услуга и на двама ни, миличка. — Никълъс отвори вратата. Тежка каруца, натоварена с бъчви, трополеше по тясната уличка, обградена с високи дървета. Чуваше се звън на бутилки с мляко, една улична котка изскочи с ядно съскане изпод колелата на минаващата карета. — Време е да тръгвам.
Лавиния дръпна главата му към себе си и го дари с топла, влажна целувка. Мислите му вече се стремяха към задачите на деня. Имаше предостатъчно работа и трябваше да я свърши, за да е готов за утрешния празник в дома на Джулиън.
— Ще ти се обадя, когато Виктор отново замине — извика подире му Лавиния, когато той излезе на улицата.
— Направи го — отговори той, без да се обърне. После забърза надолу по Трад Стрийт, устремил поглед към трите високи мачти на „Блек Спайдър“, които се полюляваха над покривите на сградите.