Никълъс кимна и отново се метна на седлото. Тъмната му наметка се развя от вятъра.
— Желая ви много щастие в нощния лов — проговори учтиво той и даде знак на Мойсей да подкара кобилите.
Глори се облегна изтощено на седалката. Сърцето й все още биеше като лудо, файтонът измина няколко мили, без двамата да разменят нито дума. Бяха вече почти пред тяхната плантация, когато Никълъс даде знак на кочияша да спре. Скочи от коня си, върза го за капрата и седна при Глори.
— Бихте ли ми обяснили какво означава всичко това? — попита строго той, след като се разположи удобно до нея.
Никога не бях преживявала такъв изнервящ ден, каза си унило Глори, а сега и това… Усети мъжественото присъствие на капитана и потръпна от допира на силното бедро, което се притискаше към нейното през тънката рокля.
— Бих искала да ви дам разумно обяснение, капитане, но всичко стана толкова бързо, че направих само онова, което в първия миг сметнах за правилно.
Никълъс я оглеждаше напрегнато.
— Вие изложихте на сериозен риск името си и това на баща си, за да помогнете на един избягал негър. А вчера заповядахте на едно дете да измине десетина мили само защото не искахте да си изцапате хубавия костюм за езда. Как се съчетават тези две неща?
— Външността често лъже, капитане. Нашият надзирател Йонас е склонен да посяга прекалено бързо към камшика. Затова реших, че е по-добре момчето да иде до плантацията и да ми донесе одеялото, отколкото да получи десет или двадесет удара.
Никълъс разбра, че я беше преценил неправилно, че се бе поддал на цинизма си по отношение на жените. Може би в това момиче имаше повече, отколкото мислеше досега. Лунната светлина проникна между облаците и той бе омагьосан от бледите бузи, едва-едва започнали да порозовяват, и от блестящите сини очи.
— Мисля, че никога не съм срещал жена, която да ме е изненадвала като вас, скъпа — прошепна нежно той. Бузите й пламнаха. Не очакваше да чуе такива мили думи от устата му. Отново се почувства привлечена от него.
— Много ви благодаря за помощта, капитане. Боя се, че ще се наложи да ви помоля за още. Уили е в голяма опасност. Трябва да отиде на Север. Не бихте ли могли да го качите на кораба си?
Никълъс се скова.
— Аз не одобрявам робството, Глори. Но имам много приятели в Южните щати. Хора като баща ви, мъже, които уважавам и на които се възхищавам. Правя сделки с тях. Не мога да се меся в делата им.
— Уважавам чувствата ви, капитане. И аз изпитвам същото. Но може би само този път… Никой няма да узнае.
Никълъс прокара пръст по бузата й. Тази вечер Глори изглеждаше толкова прекрасна, толкова искрено загрижена. В действителност той нямаше избор — знаеше го от мига, когато я срещна на пътя.
— Е, добре. Но само този път. Моля ви, никога вече не ми отправяйте подобни молби.
— Благодаря ви, капитане.
— Преди малко ме нарекохте Никълъс.
— Никълъс — прошепна едва чуто тя.
Беше толкова естествено да я целуне, неизбежно и правилно. Каква вреда можеше да причини една обикновена целувка? Той вдигна брадичката й и целуна меките коралови устни. Те бяха топли и пълни и от гърлото му се изтръгна дълбок стон. Тя отвори уста, за да позволи достъп на езика му, и той забрави всичко, в което се беше клел; усещаше само топлината на дъха й, сладостта на устата й. Задълбочи целувката и усети как стройните й ръце обвиха шията му и пръстите се заровиха в къдравата черна коса.
Глори усети как я заля вълна на желание, толкова силна, че й се зави свят. Устните му бяха пълни и корави, целувката изпрати по тялото й топло, проникващо навсякъде, чувство. Стана и горещо, почувства се слаба и в същото време напрегната, потрепери. Ръцете му обхванаха лицето й, коравите пръсти я държаха с нежна сила и не й позволяваха да се отдръпне. Връхчетата на гърдите й се втвърдиха и се притиснаха към роклята, та чак я заболя. Езикът му изследваше устата й, вкусваше всяко ъгълче и й отнемаше дъха. Отново й се зави свят.
Глори беше целувала десетина свои обожатели. Сладки, целомъдрени целувки, топли и приятни. Обещание за бъдещето. Целувката, която днес споделяше с Никълъс Блекуел, беше много по-различна. Искаше й се тя да трае вечно, но не й беше достатъчна. Когато ръцете му се спуснаха към корсажа й, когато пръстите обхванаха твърдите зърна на гърдите под меката зелена материя на роклята, тя разора какво точно искаше от Никълъс Блекуел и мисълта я отрезви като скок в ледена вода.
— Моля ви, капитане — прошепна с треперещ глас тя и го отблъсна. — Това е прекалено… искам да кажа, че не бива… По-добре е да не…
— Много добре знам какво искате да ми кажете, мис Самърфийлд.