— Защо трябваше да загине точно той, Натан? — попита глухо Глори. — Беше толкова мил, толкова добър. Грижеше се за всички в плантацията, искаше най-доброто за тях. Себе си поставяше на последно място.
— Знам, Глори, знам.
Отначало Глори не беше в състояние да плаче. Не можеше да приеме смъртта на баща си. Ала когато Натан се върна вкъщи и имаше с кого да сподели болката си, сълзите потекоха сами и дълго не пресъхнаха. В деня на погребението беше убедена, че не са й останали сълзи.
Стоеше в малката ограда от ковано желязо, която пазеше семейната гробница. Съвсем сама. Майка й беше наредила на Натан да застане при черните и макар че Глори плачеше и я умоляваше, заплашваше и крещеше, Натан най-после успя да убеди сестра си, че не е нужно да вдигат толкова шум.
— Татко би искал да си до него, Натан — възрази тя.
— Татко знае, че съм наблизо.
Тогава Глори отказа да стои до майка си и застана няколко крачки по-настрана. Свежият пролетен вятър издуваше тежките поли на черната копринена рокля. Дори забуленото в облаци небе тъгуваше. Докато свещеникът произнасяше проповедта си, Глори държеше главата си гордо изправена, но беше благодарна на гъстото було, което скриваше лицето й от погледите на събраните роднини и приятели, дошли да окажат последна почит на баща й.
Като чу тихите стонове на робите, застанали на хълма, и когато първата лопата пръст падна върху ковчега, Глори усети как отчаянието стегна шията й като примка и заплаши да я удуши. Зави й се свят и тя се олюля. Очите й се напълниха със сълзи и тя не можа да ги удържи. Присъстващите на погребението се размиха в сива маса.
Усети присъствието му още преди той да я докосне, преди силната, загоряла от слънцето, ръка да се плъзне под лакътя й, за да я подкрепи. Не беше нужно да вдигне поглед, за да разбере, че до нея е застанал Никълъс Блекуел, ала когато го направи, откри, че той се взираше право пред себе си. Подкрепата му й вдъхна нужния кураж. Той не каза нито дума, лицето му изглеждаше спокойно, но тъмната кожа беше бледа, а устата — само тънка, мрачна ивица.
В този момент Глори разбра, че той споделяше мъката й. Стана й ясно, че и други хора бяха обичали баща й не по-малко от нея и усети как болката й поотслабна.
Когато траурната церемония свърши, Никълъс я поведе към дъбовата горичка, която растеше близо до гробището.
— Знаете колко много съжалявам — заговори с предрезгавял от вълнение глас той.
— Благодаря ви, че дойдохте, капитане.
— За съжаление не мога да остана. Чух за злополуката в едно далечно пристанище. Новината се разпространи във всички южни щати. Дойдох, колкото можех по-бързо, но трябва да се върна на кораба си.
— Разбирам.
— Заминавам за Барбадос. В края на месеца ще спра за три дни в Чарлстън. Ако мога да направя нещо за вас, веднага ме уведомете.
— Благодаря ви.
Той не й предложи да се видят отново, не поиска да си уредят среща. Образът на Глория Самърфийлд го преследваше от мига, когато напусна имението на баща й. Тъкмо бе започнал да я забравя, когато го настигна новината за смъртта, на Джулиън. Сега усещаше старата привлекателна сила, кръвта му отново кипеше. Копнежът за това момиче щеше да го измъчва през следващите седмици.
Ти си също като баща си, шепнеше коварният вътрешен глас. Тези думи го тормозеха ден и нощ. Любовта към онази проклета жена беше превърнала Александър Блекуел в пияница и накрая го изпрати в гроба. Никълъс се закле, че никога няма да допусне това да се случи и на него. Нито с Глория Самърфийлд, нито с която и да е друга жена.
Двамата изкачиха хълма, за да влязат в къщата.
— Довиждане, капитане — проговори тихо тя.
Той стисна ръката й, сбогува се с учтиви думи и отиде да изрази съболезнованията си на майка й. След няколко минути се метна на коня си и препусна към масивната желязна порта. Изчезна също така безшумно, както се беше появил. Когато хвърли последен поглед през рамо, видя крехката черна фигура на Глори между присъстващите на церемонията. Тя не забелязваше никого около себе си, стоеше като вкаменена и се взираше след него.
— Не говориш сериозно, нали, мамо? — Глори се втурна като вихър в дневната. Ръцете й бяха стиснати в юмруци, няколко руси кичури се бяха отделили от строгия шиньон. — Натан ми е брат. Той е член на семейството също като мен.
— Не ми казвай това. Никога повече да не съм чула тези думи. — Лицето на Луиза беше разкривено от омраза, от кафявите очи струеше гняв. — Натан е роб. Нищо повече! Той е част от собствеността на Самърфийлд Мейнър. От днес нататък ще работи на полето заедно с другите роби.