— Татко е под земята само от две седмици, а ти вече се опитваш да унищожиш сина му!
Майка й вдигна ръка и й зашлеви такава силна плесница, че очите на Глори се напълниха със сълзи. Ехото на удара отекна в помещението.
— Никога… никога повече да не си нарекла този негър син на мъжа ми!
Глори преглътна, но не се предаде.
— Татко искаше Натан да бъде свободен цветнокож. Беше обещал да му връчи документите на двадесетия му рожден ден. Така искаше татко, и ти го знаеш много добре.
— Така искал баща ти! Всичко ставаше по волята на баща ти. А какво ще кажеш за моите желания? Да не мислиш, че връзката му с онази мръсна робиня е била по мое желание? Да не мислиш, че ми беше много приятно да гледам как възпитава това черно копеле пред очите ми? Да не мислиш, че съм искала съседите да се смеят зад гърба ми?
— Знам, че ти беше много тежко, мамо. Но Натан не е виновен за това. Изпрати го обратно на Север. Нека се върне в училището си. Може да замине веднага, да не чака до есента.
— Не! Натан е роб. Ще заеме мястото си при черните. Трябваше да го направи още преди години.
— Мамо, моля те, бъди разумна! Натан няма представа от полската работа. Учил е за друго.
— Тогава ще се научи да работи. — Луиза се обърна към вратата. — Няма да обсъждам този въпрос с теб, Глори. Никога вече. Върви в стаята си. Когато излезеш оттам, очаквам да се държиш като дама, както беше възпитана. Името на брат ти никога вече няма да се споменава в тази къща.
Луиза закрачи бързо към вратата, но на прага спря и се обърна.
— Ще ти кажа още нещо — продължи твърдо тя. — Не желая да общуваш с робите. Баща ти те търпеше, но аз няма да търпя. От днес нататък ще стоиш далече от черните. Ти си дама и мястото ти е в къщата.
Тя излезе и Глори остана като ударена от гръм.
Как можа да се случи това? Защо майка й беше така озлобена срещу Натан? Припомняйки си разгорещената й тирада, Глори проумя, че никога досега не беше помисляла как се е срамувала Луиза и колко унизена се е чувствала. Никога не се беше разбирала с майка си. Сега изпитваше съжаление към нея, че бе живяла толкова години в мъчение. И в същото време я мразеше с цялата страст на младото си сърце, защото Натан, а и тя самата, щяха да пострадат.
Натан работи осем дни на полето, преди Глори да намери случай да го види насаме. Вече вървеше приведен; ръцете и ходилата му бяха покрити с мехури, ризата беше разкъсана и окървавена от ударите на камшика. Щом го видя, Глори избухна в плач.
— Божичко, Натан! Какво са ти сторили?
Той се изправи и непоколебима гордост вкорави чертите му. Глори никога не го беше виждала такъв.
— Сториха ми онова, което правят с народа ми от векове.
— Но ти си различен от тях! Ти си образован. Ти си мек и добър. Не си създаден за такъв живот. Трябва да предприемем нещо!
— Нищо не можем да предприемем, Глори. Майка ти си е втълпила да ме накаже, и го прави. Ако се опитам да избягам, ще насъска подире ми ловците на роби. Аз съм нейна собственост. Може да прави с мен, каквото си ще.
— Няма да стане. Няма да стоя бездейна и да гледам как те убиват. Имах време да размисля, Натан, и имам идея.
— О, Глори, няма смисъл…
— Изслушай ме, моля те! Трябва да опитаме. Татко щеше да каже същото, ако беше жив.
Натан пое дълбоко въздух и се загледа към тихите води на лагуната. Двамата стояха между дъбовете и висящите мъхове ги пазеха от орловия поглед на Йонас.
— Мисля, че си права, Глори. Както винаги.
— Татко имаше приятел — започна възбудено Глори. — Той е капитан. Името му е Никълъс Блекуел. В края на месеца ще хвърли котва в Чарлстън. Ако се ослушваме между робите, ще разберем точно кога пристига. Ще остане три дни на пристанището. В деня, преди да потегли, ще идем при него. Сигурна съм, че можем да стигнем до Чарлстън, без да ни заловят.
— Дали той ще се съгласи да ме отведе на Север?
— Аз… не знам. Веднъж вече ми помогна, но ми се струва, че е по-добре да не рискуваме, като му кажем истината. Ще му разкажа, че спешни семейни дела ме зоват в Ню Йорк. Имам роднини там и мисля, че ще ми повярва. Ще апелирам към съчувствието и лоялността му към татко.
— И как ще го убедиш да ме вземе на борда?
— Ще му кажа, че си ми личен пазач. — Тя се усмихна развеселено. — Надявам се, че след като си работил една седмица на полето, знаеш как се държат робите.
Натан отговори на усмивката й.
— Тъй вярно, мис Глори — отговори той с широкия акцент на Южните щати. — На вашите заповеди.
— Значи си съгласен?
— Убедена ли си, че корабът на този капитан Блекуел е сигурно място за теб?
Глори усети как се изчерви. Припомни си случилото се през онази нощ на пътя, горещите целувки.