— Той няма да ми стори нищо — проговори тихо тя. Но не беше съвсем сигурна — и не знаеше какво иска.
Натан стисна ръката й.
— Е, добре, да опитаме. Трябва само да ми кажеш какво да направя.
Новината за пристигането на капитана в Чарлстън стигна до Глори по тайните осведомителни пътища на черните. Той бе влязъл в пристанището с товар захар и тютюн на път към Ню Йорк.
— Корабът му бил огромен — разказа й Пленти. — Пристигнал тази сутрин. — Двете бяха сами в стаята на Глори, но старата негърка се ослушваше страхливо за стъпки в коридора. — Онова, което си замислила, не ми харесва, миличка. — Пленти поклати увенчаната си с тюрбан глава и на лицето й се изписа загриженост. — Много ме е страх, че сте решили да се измъкнете сами.
— Нали Натан ще бъде с мен — напомни й Глори. — Освен това няма да остана дълго в Ню Йорк. Щом се уверя, че брат ми е на сигурно място в училището си, ще се върна с първия пощенски кораб. Благодаря на небето, че татко остави на мен и Натан собствени пари. Натан ще има достатъчно средства, за да завърши училище, а аз никога вече няма да бъда зависима от мама.
— Ще й бъде трудно да води плантацията без вас, детето ми.
— Ще се справи. Тя знае всичко за управлението на имота и се справя не по-зле от татко. А и без това не се вслушва в мнението ми. Вярва само на Йонас Фри — а татко не му се доверяваше.
За съжаление сте права. Постъпвате много смело, като помагате на Натан. Онзи Йонас Фри не обича момчето. Разправя, че бил само един нищо и никакъв негър, пък много си вирел носа. Ще направи всичко, за да го погуби. Баща ви щеше да побеснее от гняв, ако знаеше какво става.
Надявам се нищо да не ни попречи — проговори замислено Глори. — С Натан трябва да бъдем на кораба най-късно в четвъртък, защото започва отлив и „Блек Спайдър“ ще отплава рано.
За съжаление се явиха пречки. Времето се влоши. Въздухът ставаше все по-влажен и топъл, по небето се носеха черни облаци, отекваха гръмотевици, стрелкаха се светкавици. Глори изчака всички да заспят и облече колосана пътническа рокля от рипсена коприна. Вдигна косата си на ситни къдрици и нахлупи пътническата си шапка. Грабна едно леко палто и се промъкна към задната врата по стълбата за слугите.
— Желая ви много щастие, дете — прошепна през сълзи Пленти и я притисна към могъщото си тяло. — Обещайте да бъдете предпазлива.
— Обещавам — отвърна с усмивка Глори. — Не се тревожи. Пленти само кимна. Отвори й вратата и я проследи с поглед.
Глори измина тичешком разстоянието до обора под лекия дъжд.
Натан я чакаше до навеса, файтончето беше готово за път. Брат й носеше дрипавите си работни дрехи и беше нахлупил дълбоко сламената шапка. Двуколката беше малка и се управляваше лесно; дори за дългия път до града им трябваше само един кон. Двамата се покатериха на седалката и Натан плесна с юздите по гърба на животното.
— Първо си помислих, че времето е лош знак — каза тихо Глори. — Но сега съм убедена, че е точно обратното. Не се виждаме лесно, пътят е тъмен и разкалян и вероятно няма да срещнем жива душа.
— Дано само не завали по-силно — възрази Натан. — Пътят е трудно проходим.
Ала дъждът се усили и ревът на вятъра стана оглушителен. Натан няколко пъти трябваше да спира колата, за да махне дебелите клони, които им препречваха пътя, или да премести едрите камъни, докарани от водата. Работата не го умори, защото след няколкото седмици тежък труд на полето мускулите на раменете и краката му бяха заякнали, а мазолите се бяха втвърдили. Когато двуколката пропадна в кална дупка малко преди Чарлстън, той откри в себе си неподозирани сили. Двамата с Глори освободиха заедно колелото и продължиха. Вече почти се зазоряваше, когато слязоха към пристанището по Мийтинг стрийт. Когато завиха по Трад стрийт в посока към „Саут Ейджър Уорф“, видяха високите мачти на „Блек Спайдър“ да се поклащат на фона на сивото утринно небе.
— Побързай, Натан — извика Глори. — Вече са готови за отплаване.
Сърцето й биеше като безумно. Заради дъжда се бяха забавили с няколко часа. Само още няколко минути, и щеше да бъде твърде късно.
— Рано или късно някой ще забележи, че файтончето липсва и ще вдигне тревога.
Двамата скочиха от седалката и забързаха към стълбичката. Глори вървеше първа. Косата под мократа шапка беше овлажняла и дългите руси кичури лепнеха по бузите й. Натан я следваше с дълбоко нахлупена шапка и носеше голямата й платнена чанта и своето куфарче. Въпреки светлата си кожа, с тези опърпани дрехи и мускулестото си тяло той изглеждаше като всеки друг негър.
Над високите мачти кръжаха чайки, гредите скърцаха, матросите работеха усилено, за да подготвят кораба за отплаване. Глори мина тичешком по тясната стълбичка между кея и кораба.