Позна веднага Никълъс Блекуел, макар че той беше само силует на фона на изсветляващото небе. Едрата фигура, широките рамене, дългите крака и тесните хълбоци го отличаваха от другите. За момент тя се поколеба. Достраша я да се приближи до внушителната фигура, която авторитетно даваше заповедите си на моряците. Но си припомни, че носеше отговорност за Натан и вирна глава. Помоли го да не бие на очи и се запъти право към капитана. Той я погледна изненадано. На мършавото, загоряло от слънцето, лице се изписа загриженост. Пресрещна я на палубата, за да я поздрави.
— Какво правите тук, Глори? — попита той и се намръщи укорително, като видя, че е мокра до кости. — Случило ли се е нещо? — Стисна двете й ръце в своите и я погледна в очите. Вятърът издуваше отворената ленена риза. Направи й впечатление, че на едното му ухо се поклащаше тънка златна халка.
— Трябва да говоря с вас, капитане — заяви тя.
— Разбира се. Елате в кабината ми.
Двамата слязоха в коридора с каютите и влязоха в малка кабина, където Глори свали бонето и палтото си. Никълъс ги взе от ръцете й и ги разпростря на широкия дъбов стол. Тя забеляза как мокрите от дъжда тесни панталони прилепваха към стройните твърди бедра и сведе глава, за да скрие изчервяването си. Капитанът й придърпа един стол, после запали лампата с рибено масло до тясната койка.
Навън вече беше почти светло, но в каютата цареше полумрак. Помещението изглеждаше добре подредено и чисто. Само няколкото отворени книги върху дъбовото капитанско писалище и свитъците до леглото издаваха, че това е място за работа.
Капитанът наля малко бренди от кристалната гарафа и седна насреща й на ръба на леглото.
— Хайде, разкажете ми какво се е случило.
— Имам нужда от помощта ви, капитан Блекуел. Леля ми живее в Ню Йорк. Получихме вест, че е заболяла тежко. Трябва веднага да отида при нея.
— Нали не пътувате сама?
— Разбира се, че не. — Тя отпи глътка бренди, за да успокои нервите си. — Взела съм един слуга да ме пази.
— А къде е компаньонката ви? — попита той и вдигна вежди.
— Аз… нямах време да си потърся — излъга смело тя.
Мъжът я наблюдаваше внимателно.
— Значи ли това, че сте пътували цяла нощ под дъжда без подходящи придружители само защото много държите да ви отведа при леля ви? — Сивите очи издаваха, че не й вярва. — Защо с мен? Защо не вземете пътнически кораб? „Блек Спайдър“ е търговски кораб.
Глори пое дълбоко дъх. Задачата се оказа по-трудна, отколкото беше очаквала.
— Истината, капитане, е, че мама и леля не се понасят. Мама ми забрани да отида в Ню Йорк. Разчитам на дискретността ви. Само вие можете да ми помогнете.
— Не мога да действам против майка ви, мис Самърфийлд — отговори той и в гласа му звънна гняв. — Най-добре е да се върнете в дома си — там, където ви е мястото.
Глори се изправи и хвърли последния си коз.
— Аз ще замина за Ню Йорк, капитан Блекуел, все едно дали ще ми помогнете или не. Обърнах се към вас, защото бяхте приятел на баща ми. Мислех си, че на вашия кораб ще бъда на сигурно място. Ако не ме вземете, ще потърся друг. Ако ми се случи нещо, и вие ще бъдете отговорен. — Тя се обърна, готова да излезе през ниската врата. Дано да я спре, дано! Направи две крачки и усети тежката му ръка на рамото си.
— Наистина ли сте решена да заминете?
— Наистина.
— Трябва да знаете, че по пътя ще спрем в няколко пристанища. Ще ни трябват няколко дни повече, докато стигнем до Ню Йорк.
— Въпреки това предпочитам да пътувам с вас, капитане. Защото ви вярвам.
— Тогава не ми оставяте избор. Ще ви отведа при леля ви, но ще уведомя майка ви, че сте пътували с мен.
— Не се нуждая от разрешението на майка си, капитане. Вече съм възрастна жена. За съжаление вие още не сте го забелязали.
Никълъс Блекуел я поглъщаше с поглед. Скъпата черна рокля се беше измокрила и лепнеше по тялото й. Връхчетата на твърдите гърди изпъкваха, красиво оформените хълбоци и крака бяха примамливо очертани. Косата блестеше мокра и разрешена от вятъра.
Как можеше да не забележи, че има насреща си зряла жена.
Макар че не му се щеше да признае, през последните седмици в морето поне сто пъти си беше представял как я отвежда в леглото си.
— Забелязах, мис Самърфийлд. И съм сигурен, че и хората от екипажа ще го забележат. — Бузите й пламнаха и той отново си припомни как я бе целувал и милвал през онази паметна нощ в полето. — Ако ще пътувате с мен, очаквам да изпълнявате заповедите ми. Ще правите само онова, което ви казвам. Разбрахме ли се?