— Естествено, капитане.
— На борда има още две жени.
В първия момент Глори изпита облекчение, но след секунди в погледа й блесна недоверие.
— Пасажерки ли са двете дами? — осведоми се едва ли не сърдито тя. — Или лични познати?
Капитанът си припомни какво бе казала за Лавиния Бонд и едва не се изсмя.
— Пасажерки. Макар да признавам, че са… различни от жените, които сте познавали досега.
— Сигурна съм, че ще се радвам на компанията им.
Ъглите на устата му се вдигнаха.
— Не се съмнявам, че общуването ще бъде много поучително за вас. Можете да живеете в една кабина с Розабел. — Той се запъти към вратата.
— А слугата ми?
Никълъс се обърна отново към нея със строго лице. Тя го бе излъгала, това беше повече от ясно. Дългът му към Джулиън изискваше да е наясно с намеренията й.
— Имам достатъчно пари, за да платя пътя — добави самоуверено тя, преди да е успял да отговори.
— Разбирам. — Той впи поглед в лицето й и прочете в сините очи непоколебима решителност. Също като в деня, когато го предизвика да се състезават по разкаляните поля. Разглезена и своенравна, повтори си за кой ли път той, и се запита дали този епизод ще свърши с катастрофа. Опита се да заглуши тихия глас, който му напомняше как бе спасила негърското момче — и сладката целувка в тъмната карета.
— Елате, мис Самърфийлд. Ще ви отведа в кабината ви.
Глори вдигна мокрите, опръскани с кал, поли и го последва в коридора.
— Капитане? — Забележително красив рус мъж в добре ушити дрехи слизаше по стълбичката откъм палубата. — Готови сме да вдигнем котва. Чакаме само заповедта ви.
Никълъс се обърна към него.
— Заповядайте да вдигнат котва, мистър Пинтасъл. Ще се кача на палубата веднага щом покажа кабината на новата ни пътничка.
Младият мъж погледна слисано Глори, после се обърна и изкачи стъпалата.
Никълъс почука тихо на една от вратите в коридора. След като получи позволение да влезе, отвори широко вратата. В този момент корабът се разлюля. Усещането беше странно и Глори се облегна на стената.
— Надявам се да не се разболеете от морска болест. — Никълъс смръщи вежди.
— Ще се постарая — отговори сърдито тя, надявайки се да не се изложи. Само веднъж беше пътувала с кораб — с баща си до Савана. Малко пощенско корабче, което плаваше все покрай брега. Само при тръгването й се зави свят, но морето беше спокойно и плаването протече без произшествия. Миналата нощ беше бушувала буря и морето все още беше развълнувано; огромни вълни се разбиваха в стените на кораба, макар че все още бяха в пристанището. Вятърът обаче отслабваше. Слънцето вече се показваше иззад облаците. Глори видя, че денят ще бъде хубав, и го прие като добра поличба.
— Мис Самърфийлд, това е Розабел — проговори учтиво Никълъс.
— Много се радвам да се запозная с вас, мис…
— Розабел — повтори момичето, като че Глори нямаше достатъчно ум да го проумее. — Просто Розабел.
Глори погледна капитана, който явно се забавляваше, после погледът й се върна към момичето в тясното легло.
— Розабел — повтори послушно тя. Лицето на другата пътничка почти не личеше в полумрака, но фигурата й беше дребна и пълничка, с дълга светлокафява коса. Розабел излезе под слънчевата светлина и Глори установи, че спътницата й е съвсем млада, има кръгли бузи като ябълки и пълни яркочервени устни. Беше облечена в нощница от тънък муселин.
— Слугата ще ви донесе багажа — каза Никълъс. — Някой от хората ми ще му покаже къде ще спи.
— Благодаря ви, капитане.
Никълъс кимна и излезе в коридора. Още докато вървеше към стълбичката, съжали за решението си. Сега Джулиън Самърфийлд сигурно се смееше триумфално на небето! Две седмици с Глори. Две седмици трябваше да разчита само на измъчената си съвест, за да се държи далече от нея. Като я видя преди малко на кораба си, отново осъзна колко често беше мислил за нея през последните седмици. Все още усещаше целувката й, наслаждаваше се на спомена за меките устни. Сякаш бяха минали само минути, откакто се бяха целували. Трябваше да има Глория Самърфийлд. На всяка цена. Но да я отведе в леглото си, означаваше да се ожени за нея — а това беше най-страшният кошмар на Никълъс Блекуел. За женитба и дума не можеше да става.
Ти си капитан на този кораб, напомни си той, и твой дълг е да се отнасяш учтиво с пасажерите, да ги закриляш. Въпреки това той реши да се държи по-далече от синеокото момиче — и да подхранва отвращението й към него, за да се научи и тя да го избягва.
— Както виждам, ще спим в една кабина — проговори с плахо гласче Розабел.
— Права сте — усмихна се Глори и си заповяда да бъде учтива, макар че беше уморена до смърт. Искаше само да захвърли мокрите дрехи и да си легне. — До Ню Йорк ли пътувате?