Глори се усмихна още веднъж и спусна гъстите си мигли.
— Ще го направя, мистър Пинтасъл.
Никълъс смръщи чело.
— Убеден съм, че мис Самърфийлд ще се справи отлично. — Той погледна към двамата мъже, които развиваха платната. — Такелажът ми изглежда малко отпуснат — добави строго той. — Погрижете се да го поправят.
— Тъй вярно, капитане — отговори момъкът и бузите му пламнаха още повече. Поклони се кратко на Глори и побърза да се оттегли.
— Искате ли да опитате на кормилото, мис Самърфийлд? — предложи Никълъс, като отново посвети цялото си внимание на спътницата си.
Тя вдигна глава.
— Мис Самърфийлд? Мислех, че се разбрахме да не бъдем толкова официални.
Никълъс се опита да се усмихне, докато очите му бавно я оглеждаха. В крайна сметка жадният му поглед спря върху гърдите й, едва-едва прикрити от тънката рокля и примамливо стегнати в корсажа.
— Мисля, че е и в мой, и във ваш интерес, ако пред екипажа се държим официално — обясни той и хвърли бърз поглед към мъжете, облечени в платнени панталони. Единият носеше карирана риза, но не я беше закопчал, за да могат всички да видят богато татуираните му гърди; вторият, доста по-дребен, беше с черна превръзка на едното око и вдигна иронично ленената си шапка. Всички наблюдаваха Глори с неприкрит интерес.
— Хората ми са грубияни — продължи предупредително Никълъс. — Не го забравяйте. Дръжте се далече от тях.
Глори видимо се скова. Дружелюбното предупреждение явно искаше да й внуши, че и той смята да се държи на разстояние. В гърдите й се надигна гняв. Сигурно вече не се интересуваше от нея. А може би никога не я е харесвал! Свързваше ги една-единствена целувка — тя бе отнела дъха й и я бе накарала да се влюби лудо в Никълъс Блекуел. За съжаление се оказа, че близостта им не е означавала нищо за него.
— Ще го запомня, капитане. — Беше готова да се закълне, че челюстта му се напрегна, преди отново да устреми поглед към морето.
Никълъс й помогна да изкачи стълбичката до масивното, красиво изрязано, кормило от тиково дърво на втората палуба и й позволи да го завърти. Там я представи на втория подофицер, шотландец на име Макдугъл. Мак, както го наричаха другарите му, беше едър, с червено лице, на средна възраст. Веднага й разказа, че познавал капитана още като момче.
— Ние с капитана сме заедно от цяла вечност, момиче — допълни доверително той. — Ники се нае да служи като стюард на „Соверен Лейди“, която заминаваше за Англия. Тогава беше още хлапе, и аз го взех под крилото си. Гордея се, че съм го научил на всичко, което знае днес.
Глори остана много учудена от снизходителната усмивка на Никълъс. Не го познаваше такъв. Изведнъж стана млад, почти момче и тя си пожела по-често да го кара да се смее.
— Не вярвайте на стария морски вълк — рече шеговито той. — Вместо сърце в гърдите си има огромен рак, а във вените му тече солена вода.
Глори се усмихна приятелски на стария моряк, който беше клекнал на палубата и плетеше въже. Пръстите му се движеха с такава скорост, че работата му изглеждаше като детска игра. Ала като се вгледа по-внимателно, Глори разбра, че никак не е лесно да сплетеш кълчищата в здраво въже. Когато се отдалечиха, Никълъс й обясни, че човек като Мак е рядкост между моряците.
— В известна степен вторият подофицер има най-трудния пост на един кораб — поясни той. — Нито е офицер, нито е част от екипажа. Получава двойна моряшка заплата, но непрекъснато балансира между двете страни. Мак е от малкото мъже, които се справят без усилие. И офицерите, и екипажът го приемат безрезервно.
Глори беше абсолютно сигурна, че в гласа му трептеше искрено уважение. Очевидно Никълъс Блекуел се чувстваше дълбоко свързан със стария шотландски моряк.
Когато се върна в кабината си, Глори почете малко преди вечеря. Никълъс строго й нареди да не излиза от кабината си без Джошуа Пинтасъл, Мак или самия него и в никакъв случай да не се качва на палубата без придружител.
— Бях принуден да наема много нови хора — обясни сухо той — и все още не зная на кого мога да разчитам. — Сивите очи потъмняха. — Не всеки мъж успява да се овладее, щом види жена като вас.
Глори отново не беше сигурна дали капитанът е искал да й направи комплимент или да я обиди. Сега се запита дали пък не беше имал предвид самия себе си. Стана й ясно, че точно на това се надяваше. А може би той беше дал същите нареждания и на другите две пътнички. Не беше виждала Розабел от няколко часа, а с другата, мадам Лафарж, щеше да се запознае на вечеря. Когато я уведоми за това, той вдигна вежда и се усмихна с едва прикрита ирония и тя бе сигурна, че я очаква изненада.