Корабът скърцаше и се носеше напред в постоянен ритъм, който в началото й подейства успокояващо. Ала след като поседя доста време в тясната кабина, Глори усети, че стомахът й беше на друго мнение. Трябваше да излезе на чист въздух, преди да й стане още по-зле. Излезе от кабината си и се запъти към стълбичката за втората палуба с надеждата да зърне някого от тримата си придружители. Соленият бриз я съживи и тя се изкатери смело по стълбичката. Беше толкова приятно да диша с пълни гърди чистия, свеж въздух.
Претърси палубата с поглед, но не забеляза нито един от тримата офицери. Тъй като беше убедена, че ще се появят скоро, остана облегната на релинга.
— Какво красиво малко същество — проговори дрезгав мъжки глас зад гърба й.
Глори се обърна рязко и се озова пред едър тип, висок почти колкото Никълъс, с мускулесто тяло и яркочервена коса. Тя му се усмихна невинно.
— Виждали ли сте мистър Пинтасъл или капитана? — попита тя, но той, изглежда, не я чу. Очите му бяха устремени към връхчетата на гърдите й и тя усети как се изчервява под безсрамния продължителен поглед. — Попитах ви дали сте виждали мистър Пинтасъл или…
— Чух какво попитахте, ангелче. Името ми е Джаго. Джаго Дод. А вие?
— Трябва непременно да намеря мистър Пинтасъл — настоя Глори.
Мъжът не се изненада от опита й да избегне прекия отговор: не беше очаквал дори да чуе гласа й. Изненада се, че дамата не се обърна и не избяга. С белязаната си буза и тридневната брада Джаго Дод съвсем не изглеждаше като салонен лъв.
— Името ми е Глория Самърфийлд — отговори тя и му подаде стройната си ръка. — Идвам от Чарлстън.
През целия си живот Джаго Дод не се беше смайвал така. Лицето му засия в широка усмивка и той измери елегантно облечената жена пред себе си с втори, много по-внимателен, поглед. Никога не беше разговарял с истинска дама и фактът, че тя го удостои с учтив отговор, веднага промени отношението му към нея. Първоначално имаше намерение да достави наслада на очите, а при случай и на ръцете си, когато я срещне някъде сама. А сега изведнъж усети дълбоко в себе си желание да закриля тази млада жена, която се взираше спокойно в обезобразеното от ножове лице с рунтави, сраснали вежди и му се усмихваше, като че беше най-красивият й обожател.
— Ще ви отведа при него — заяви той, макар да знаеше, че няма право да прекъсва работата си с кълчищата. Ала следващият моряк, който я срещнеше, можеше да й стори зло.
Двамата се запътиха към носа на кораба. Джаго Дод се оглеждаше бдително наляво и надясно и държеше настрана Останалите моряци. Мрачният му вид ги предупреждаваше да не се доближават. Когато стигнаха носа, намериха там капитана вместо първия моряк и бяха посрещнати доста неприветливо.
Джаго обясни с няколко думи защо бе довел Глори, обърна се рязко и се запъти обратно към работното си място.
— Нали ви казах, че нямате право да излизате сама на палубата! — изсъска Никълъс.
— Не можех да остана долу. Имах нужда от чист въздух. Бях уверена, че ще намеря някого от вас на палубата, и така стана.
Никълъс се намръщи още повече. Припомни си Джаго Дод и въздъхна. От всички мъже, които Глори можеше да помоли за помощ, Джаго беше най-опасният. Защо тази жена отказваше да разбере, че мъжете полудяват, щом я видят? Той прокле глупостта й и се обърна към нея:
— В момента съм много зает. Елате, ще потърсим Джош. — Той стисна ръката й и я поведе към кърмата, където младият подофицер с ентусиазъм заяви, че е готов да я придружава. Никълъс се намръщи още повече и се отдалечи.
След първата обиколка на палубата Джош и Глори станаха приятели.
— Приятно ми е да съм независима — довери му тя. За първи път, откакто беше заминала, се замисли за дома. — Нямах представа, че свободата опиянява. Понякога ми се иска изобщо да не се връщам.
— Разбирам ви — отвърна Джошуа. — Това е една от причините, поради които не пожелах да работя за баща си. Или поне не веднага. Исках да се грижа сам за себе си. Трябваше ми време да разбера що за човек съм.
— Прав сте — усмихна се Глори. — Откакто баща ми не е между нас, домът ни се промени. Нещо липсва. Нямам никакво желание да се върна.
— Познавах баща ви само бегло, но съм сигурен, че е бил чудесен човек. Капитанът много го уважаваше.
— Благодаря ви. — Глори отмести поглед. Слънцето потъна зад синия хоризонт и небето стана пламтящо-червено. — Скоро ще се стъмни — отбеляза тихо тя. Не искаше да говори за баща си. Тъгата я задушаваше. — Май е по-добре да сляза в кабината си. — Когато се запътиха към стълбичката, тя откри Натан. — Прощавайте, мистър Пинтасъл — обърна се тя към придружителя си, — бих ли могла да поговоря за момент със… слугата си?