— Разбира се.
Глори се убеди, че никой не ги наблюдава и издърпа брат си към релинга.
— Всичко наред ли е? Добре ли се отнасят с теб?
Натан се ухили толкова широко, че блеснаха всичките му бели зъби.
— Тъй вярно, мис Глори. Много са добри с мен. Натъпках се с пушено месце и овесена каша. Е, не е като вирджинската шунка, но е много добро.
Глори избухна в смях и затисна устата си с ръка.
— Дръж се прилично, Натан, чуваш ли!
— Тъй вярно, мис Глори.
Младата дама хвърли бърз поглед през рамо и го смушка в ребрата.
— Казах да се държиш прилично!
— Добре съм, Глори, наистина. Подслониха ме при екипажа. — Той погледна към чакащия първи офицер и попита: — Още едно завоевание?
— Мистър Пинтасъл е чудесен младеж.
— Убеден съм. Даже от това разстояние му личи, че е готов да се нареди в тълпата на обожателите ти.
— Кълна се, че от ден на ден заприличваш все повече на татко! — извика с добре изигран ужас Глори.
Натан се усмихна на думите й и изпъчи гърди.
— Не бива да карам мистър Пинтасъл да чака — извини се тя и се сбогува.
— Тъй вярно, мис Глори.
Девойката поклати глава и се върна при първия офицер, който я заведе до кабината й. След като видя Натан, тя се почувства по-добре: брат й изглеждаше напълно доволен. Щом го хранеха и се отнасяха добре с него, значи живееше много по-добре, отколкото в Самърфийлд Мейнър. Глори се запита какво ли бе предприела майка и, след като бе открила, че дъщеря й и новият роб са изчезнали. Сигурно е побесняла от гняв и е потрошила няколко скъпоценни вази, помисли си с иронична усмивка. Как ли ще ми се кара, когато се върна? — запита се и в сърцето й пропълзя страх. Но докато Натан беше на Север и свободен, тя щеше да понася спокойно майчините упреци. Глори беше убедена, че накрая ще успее да вразуми майка си. Най-важното беше да отдалечи Натан от живота й веднъж завинаги.
Скоро след падането на мрака Никълъс дойде в кабината й, за да я придружи на вечеря. Тя се изненада приятно, като видя, че капитанът носеше добре ушит тъмносив сюртук с морскосини панталони. Обицата бе изчезнала от ухото му и Глори неволно се запита дали я е свалил заради нея. Той изглеждаше дяволски красив и тя усети известна несигурност. Дощя й се да свали безрадостната траурна рокля и да сложи нещо, което да му направи впечатление. Когато той се обърна, за да й отвори вратата, тя смъкна малко деколтето на роклята си.
— Джошуа ще ни прави компания — каза Никълъс. — И естествено мадам Лафарж.
Двамата тръгнаха към изхода. Капитанът изглеждаше по-спокоен — но не и когато не се чувстваше наблюдаван. Тогава или мръщеше чело, или се усмихваше иронично.
— Добър вечер — проговори тържествено капитанът, когато влязоха в каюткомпанията. Масивна дървена маса, покрита с платно, и дъбови столове представляваха скромната мебелировка. На масата бяха поставени тежки порцеланови чинии, помещението беше осветено от месингова лампа с рибено масло. — Джошуа, вече познавате мис Самърфийлд.
— За мен е удоволствие да ви видя отново. — Първият подофицер я посрещна с топла усмивка.
Глори прие комплимента с благодарствено кимване. След това се обърна към втория гост и усмивката замръзна на устните й.
— Мис Самърфийлд, ще позволите ли да ви представя мадам Лафарж? — продължи развеселено капитанът.
Глори с мъка успя да промърмори няколко учтиви думи за поздрав.
— Радвам се да се запозная с вас. — Дебелата жена размаха парфюмираната си кърпичка. Ароматът беше толкова силен, че Глори едва не се разкиха. Докато тя носеше една от просто ушитите си траурни рокли, непознатата се бе напъхала в ексцентричен костюм от яркочервен сатен. Деколтето беше толкова изрязано, че Глори се уплаши: пищните гърди на жената можеха всеки момент да се изсипят върху масата. Дебелият слой оризова пудра и яркият грим я превръщаха в гротескна карикатура.
Никълъс помоли Глори да заеме мястото срещу другата жена. Без повече забавяне им сервираха проста вечеря от рибена супа и курабии.
— Капитанът каза, че отивате на Север — заговори мадам Лафарж, докато Глори си сервираше риба.
За нейна изненада ястието се оказа много вкусно. Тя си сложи още една порция, защото изведнъж се сети, че не е хапвала нищо, откакто напуснаха плантацията.
— Да, отивам в Ню Йорк.
— Ние с Розабел ще слезем от борда в Кейп — съобщи дебелата жена. — Имате ли нужда от работа, момиче? С удоволствие ще ви вземем с нас.
Глори вдигна рязко глава и вилицата замръзна на път към устата и.
— Какво… какво работите? — Надяваше се, че инстинктът я е излъгал. Не беше възможно капитан Блекуел да общува с такива жени. Ала когато Джошуа Пинтасъл се покашля и се отвърна със зачервено лице, истината блесна.