Мадам Лафарж избухна в сърдечен смях.
— Много е сладка, Ники, момчето ми! Знаеш ли колко пари ще дадат за нея в Кейп! — Дебелобузото, посипано с пудра, лице се обърна отново към Глори. — Ние с Рози имаме най-древната професия на света — свирим пред мъжете на флейта, миличка. — Тя се изсмя високо, плесна се по дебелите бедра и Глори се изчерви до корените на косата. Ако имаше подръка пистолет, щеше да прати Никълъс Блекуел там, където нямаше да му трябват жени с най-стария занаят на света — нито пък дами!
За втори път, откакто се познаваха, Никълъс Блекуел се усмихна от сърце. В сивите очи заискри потискан смях. Глори побесня от гняв. Този човек я подлудяваше! Още от самото начало знаеше, че двете жени са… дами на нощта и не прояви поне малко почтеност да й го каже! Един джентълмен никога не би предложил на изискана млада дама да пътува с подобни спътнички, камо ли пък да сподели кабината с една от тях. Подигравателният вътрешен глас й напомни, че предложението всъщност не беше негово. Идеята да пътува с „Блек Спайдър“ беше нейна.
Решена да не му обръща внимание и да докаже светската си опитност, Глори се обърна с особено внимание към мадам Лафарж.
— Къде е Розабел тази вечер? — попита с овладян глас тя.
— Чувства се зле, ако разбирате какво искам да кажа. — Тя се ухили и намигна съзаклятнически на Глори, която изобщо нямаше представа за какво става дума — но се престори, че й е ясно.
— Цял следобед помагаше на Смути, но сега спи в кабината.
— Смути ли?
— Така наричат корабните готвачи — обясни Джошуа.
— Разбирам.
— Нашата Рози е много добро момиче — продължи мадам Лафарж. — Не е особено умна, но е добро момиче. Наистина е жалко, че я сполетя тази беда, но в нашия занаят всичко може да се случи. Имахме късмет, че капитанът е толкова мил човек.
Никълъс се отпусна в стола си, без да се намесва в разговора. Явно беше решил да играе ролята на наблюдател. Глори се усмихна малко глупаво и си пожела да знае за какво точно се говореше. Всички останали явно бяха осведомени, но затвореното лице на Джошуа я предупреждаваше да не разпитва повече.
— Днес беше много топло — каза тя и дори Никълъс изглеждаше благодарен, че е сменила темата на разговора.
— Наистина става все по-топло — потвърди Джошуа. — При това горещините едва започват.
Никълъс се включи в разговора с няколко кратки забележки, а мадам Лафарж веднага изнесе цяла лекция колко по-трудно е да си изкарваш хляба в леглото при такава горещина.
След като успя да преодолее смущението си, Глори откри, че харесва дебеланата. По време на вечерята Никълъс размени с нея само няколко думи, затова тя съсредоточи цялото си внимание върху Джошуа Пинтасъл. Никога нямаше да прости на капитана, че се бе забавлявал за нейна сметка. Хареса й, когато забеляза, че доволно усмихващата се уста на мъжа до нея се е опънала в тънка неодобрителна линия.
Глори опита ликьора, който им поднесоха, усмихна се сладко и затрепка с гъстите си ресници.
— Разкажете ми, мистър Пинтасъл, как човек като вас, който без съмнение произхожда от добър дом, се е наел на служба при капитан Блекуел?
Недвусмисленият намек беше, че човек като младия подофицер заслужава много по-добра участ от службата при толкова груб капитан. Сивите очи на Никълъс потъмняха и Глори изпита ядно задоволство. Ударът беше улучил целта.
— Ще разрешите ли да запуша? — попита капитанът и извади пура от джоба на жилетката си.
Глори вдигна вежди. След вечеря джентълмените се оттегляха с бренди и пури в салона. Но може би на кораба царяха други привички.
— Разбира се — отговори любезно тя, макар че не понасяше невъзпитанието.
Никълъс предложи пура на подофицера си, но той отказа. Без да се трогва, капитанът запали своята и се обви в облак синкав дим. Глори стисна здраво зъби, за да не се закашля, макар че всъщност харесваше аромата на пурите.
Джошуа отклони умело вниманието и, като заразказва за себе си.
— Винаги съм обичал морето. Вероятно прекарвам повече време на кораба, отколкото на сушата. Баща ми беше капитан почти двадесет години. Сега притежава флота от пътнически кораби, които кръстосват между Ню Йорк и Ливърпул. Един ден ще поема компанията, но дотогава искам сам да се грижа за себе си. Вече три години съм при капитан Блекуел. Той ме научи на много неща.
— Сигурна съм, че е така — отговори със сладко гласче тя. Спомни си момичето в кабината си и изведнъж се запита какви по-точно умения беше овладял младият подофицер. — Наистина имах късмет, че капитанът беше така любезен да не ме изостави в сегашната ми ситуация — продължи тя, но сама съзна, че думите й прозвучаха неискрено. Засега гостоприемството на капитана беше повече от оскъдно.