Тя изтри сълзите си с треперещи пръсти. Преглътна гневния отговор, който напираше на езика й, и изписа на лицето си израз на оскърбено достойнство.
— Изразихте се прекалено ясно, капитан Блекуел. А сега ви моля да ме извините.
7
Глори влезе в тясното помещение, ослепяла от сълзи, и бързо затвори вратата. Облегна се на дебелата дървена греда и затвори очи, за да заглуши режещата болка в сърцето си. Чу как стъпките на Никълъс се отдалечиха по коридора.
След малко въздъхна тежко и се запъти към койката си. Дребната фигура на Розабел се беше свила на кълбо, покрита само с тънък чаршаф. Не биваше да буди момичето, след като й бяха казали, че се чувства зле. Макар че пръстите й трепереха много силно и едва откопчаваше дребните копченца, тя не си позволи да събуди Розабел и да я помоли за помощ. Не можеше да я погледне в очите, не и сега. Първо трябваше да овладее разбунените си чувства.
Винаги когато мислеше за Никълъс, тя се чувстваше жалка и измамена, победена и захвърлена — съвсем различно отпреди. Отново си припомни топлата пролетна нощ и вълшебното пътуване. Мъжът, който я бе целунал тогава, сивоокият рицар, вече не съществуваше и тя се почувства загубена. Като светкавица я прониза прозрението, че човекът, уважаван и обичан от баща й, означава за нея много повече, отколкото бе вярвала досега — повече от Ерик Диксън, повече от всеки друг мъж на света. Но този мъж беше само сън…
Даже баща й се беше излъгал. Постоянно й повтаряше, че Никълъс е различен от другите мъже, човек, на когото се доверява и винаги може да разчита. Колко разочарован щеше да бъде, ако откриеше, че капитанът наистина е безогледният женкар, за когото шушукаха в салоните.
Когато най-после успя да свали роклята си, тя нахлузи презглава тънка копринена нощница и се покатери в горната койка. Макар че се опитваше да се владее, по бузите й се затъркаляха горещи сълзи. Защо беше такава глупачка? Този мъж беше развратник, парвеню, невъзпитан дръвник. Всички в Чарлстън го знаеха. Защо не им повярва?
Тя се опита отново да извика в паметта си образа на капитана, който я спаси от опасната среща с комитета. Припомни си целувката, чувствата, които тя бе предизвикала в нея. Ала картината се разкриви и капитанът отново се превърна в жестокия, нагъл дявол, който тази нощ се държа брутално и безсрамно.
Ала докато лежеше в мрака и си припомняше случилото се в коридора, Глори усети как бузите й запламтяха — дори когато се биеше в ръцете му, дори когато той нараняваше нежните устни и оскверняваше девственото й тяло с грубите си докосвания, тя го желаеше. Досега нямаше представа, че е способна да желае мъж с такава сила. Никълъс Блекуел беше дявол. Жестока, безчувствена твар — тя беше твърдо решена да го мрази.
Имаше чувството, че се е мятала часове, докато заспи. Сънят й беше неспокоен. Буреносно сиви очи, потъмнели от страст, продължаваха да я преследват.
Никълъс Блекуел духна лампата до леглото си. Беше свалил всичко освен панталона. Изтегна се върху завивката и мушна ръце под главата. Скърцането и люлеенето на кораба, които иначе го приспиваха, тази вечер само късаха опънатите му нерви. През последните два часа отново и отново разиграваше в съзнанието си сцената в коридора пред каютата и се чувстваше все по-зле. Нямах друг избор, опитваше се да се оправдае той. Глория Самърфийлд е най-упоритата жена, която познавам — и дяволски наивна, ако не съм се излъгал стопроцентово в нея.
Първо си мислеше, че тя ще се държи с мъжете на борда по обичайния си дързък начин и ще посее безпокойство сред хората му. След като я целуна — ако това изобщо можеше да се нарече целувка, — трябваше да минат часове, докато подреди мислите си. Сега вярваше, че момичето знае твърде малко за мъжете и няма представа на каква опасност се излага. Да, тя имаше повече от достатъчно обожатели, мъже като Ерик Диксън, които се осмеляваха само да държат ръката й. За Глори — сега Никълъс беше убеден в това — кокетството не беше нищо повече от публична игра; тя бе отраснала с тези правила и не можеше да се отърси от тях дори на борда на кораба му.
Ала моряците играеха по други правила. Всеки път, когато се усмихваше на някого от тях, те го приемаха като покана. Това важи дори за Джош, каза си ядно капитанът. Когато я видя да бъбри чистосърдечно с Джаго Дод, стомахът му се сви на топка.
Трябваше да го направи. Трябваше да й покаже какво я очаква. Не се съмняваше, че тя е разбрала посланието, скрито в жестоката целувка. Но той никога нямаше да забрави израза на дълбоко разочарование, изписал се на лицето й. Тя му се доверяваше, и то прекалено много. Понякога имаше чувството, че Глори се доверява на всеки мъж, когото срещне, а за жена, тръгнала на дълъг път само с един роб, това можеше да означава катастрофа.