Той се обърна настрана и заудря с юмрук по възглавницата, сякаш това щеше да му донесе желания сън. За кой ли път се запита какво трябваше да й каже утре и дали тя бе проумяла докрай мотивите на постъпката му. Сигурно нямаше да го поздрави дори с добър ден. Никълъс не можеше да разбере защо тази мисъл го натъжи толкова силно.
Глори се събуди на разсъмване. Въздухът в кабината беше сгъстен и влажен и това я потисна още повече. Горещината непрестанно се увеличаваше. Денят обещаваше да бъде още по-топъл от вчерашния. Когато погледна през прозорчето, тя видя, че корабът е хвърлил котва пред непознат бряг. Боровите гори стигаха почти до морето, крайбрежните води бяха обрасли с къса, жилава блатна трева. Редица тежко натоварени мулета, които почти не се виждаха под денковете, се движеше към гората.
Глори скочи от койката. Изми лицето и среса косата си, после нави блестящата плитка на здраво руло на тила. Беше неспокойна, щеше й се отново да заплаче, но си обеща да посрещне деня овладяна и решителна: щеше да прави само онова, което капитанът изискваше от нея, и да прекара остатъка от пътуването в кабината си. Не можеше да се справи с този човек. Не понасяше ироничния поглед и самодоволната усмивка, не беше готова да го види отново. Затова извади томчето със стихове, което беше сложила в чантата си. Хенри Уудсуърт Лонгфелоу, „Гласове на нощта“. Седна в единствения дървен стол и се зачете. След малко Розабел се раздвижи в койката си.
— Добро утро, мис Самърфийлд — поздрави момичето и се протегна.
— Защо не ме наричате Глори?
— Чудесно име имате, мис… Глори. Звучи като изгрева на слънцето.
Глори се засмя развеселено.
— Розабел също е хубаво име. Когато го изговаряте, все едно, че пеете.
Момичето се изкиска зарадвано. Изправи се бързо и изведнъж цветът изчезна от бузите й.
— Наред ли е всичко? — попита загрижено Глори и стана да й помогне.
— Нищо ми няма. Само ми се зави свят. И ми се гади.
— Дали защото сме хвърлили котва? — Откакто бяха спрели в плитките води на лагуната, корабът се люлееше и клатушкаше много по-силно.
— Не. Просто сутрин винаги ми става лошо.
Глори кимна, но все още не разбираше на какво се дължеше това странно сутрешно гадене.
— Когато слезем в Кейп, ще бъда по-добре. Капитанът има приятели там и обеща да ме заведе на място, където ще родя детето си.
Очите на Глори се разшириха. Тя зяпна смаяно момичето.
— Вие… ще имате бебе?
Розабел отново се изкиска.
— Нямам друг избор.
Глори огледа кръглото лице на момичето, а когато сведе очи към издутия корем под тънката нощница, видя, че Розабел наистина беше бременна. Тя облиза внезапно пресъхналите си устни.
— Значи капитан Блекуел ви помага?
— О, да. Той е много добър човек.
— Откога го познавате?
— Доколкото си спомням, за първи път го срещнах, когато бях на четиринадесет години. Той беше един от първите ми клиенти.
— О, божичко! — прошепна Глори. Лицето й побледня и тя се отпусна отново в стола до койката.
— Капитанът обеща да намери хора, които ще се погрижат за мен. Каза, че се гордее с мен, защото искам да задържа бебето.
— Много е любезен — отвърна тихо Глори. Вътрешният глас й подсказваше, че това дете е негово. Със сигурност беше негово! Бруталният мъж, който снощи я нападна в коридора, не беше великодушен. Никълъс Блекуел бе взел на борда майката на незаконното си дете, за да я свали на някое забравено от бога място, а бедното, глупаво момиче му беше благодарно за помощта. Боже, това беше най-страшният грях, за който беше чувала досега. Как смееше този човек да се държи така с жените!
Докато Розабел се миеше и обличаше, Глори отново се опита да чете. Стараеше се да не трепери, прилежно обръщаше страниците. Когато свърши, Розабел се усмихна на спътницата си и излезе от кабината, за да подиша чист въздух на палубата. Глори не можеше да обвинява бедното момиче. Но тя никога нямаше да прости на Никълъс Блекуел. Най-умното беше да не се мярка повече пред очите му.
Глори прекара целия ден и утрото на следващия в затвора на кабината си. Изпрати Розабел в столовата с безброй извинения за отсъствието си. Измисли си главоболие, после и морска болест. Джошуа Пинтасъл пожела да я посети, но Глори не му отвори. Само Розабел имаше право да влиза. И Смути, брадатият стар готвач, който й носеше храната. Естествено и Натан.
Като чу, че е болна, той отиде да я види. Тя го увери, че има само лек пристъп на морска болест.