Глори поклати сърдито глава.
— Мога и сама да се грижа за себе си.
— Знам от капитана, че можете цял куп неща, но не вярвам, че ще съумеете да се опазите от мъжете на борда. — Той я огледа изпитателно. — Докато сте живели в голямата плантация, винаги е имало кой да ви наблюдава.
— Прав сте — въздъхна Глори.
— Ники непрекъснато мисли за вас, момиче. Никога не го бях виждал така нещастен, както когато излезе от кабината ви.
Глори сведе глава.
— Той искаше само да ме сплаши.
— Това не е вярно — отговори спокойно Мак.
Двамата се запътиха към мястото, където натрупаните дърва образуваха естествена защита от вятъра.
— Виждам нещо в очите ви, момиче. Нещо, което ми подсказва, че мога да ви имам доверие — и Ники също. — Той присви очи срещу слънцето, сякаш трябваше да вземе решение. — Капитанът е имал много труден живот. Майка му избягала и го изоставила, когато бил още хлапе в панталонки. Баща му не успял да преодолее загубата. Оженил се повторно само за да даде майка на момчето. Но не се получило — нито за Александър, нито за Ники. Затова момъкът решил да се махне от къщи, когато бил само на дванадесет години, и се наел на един кораб. Тогава се запознахме. Работеше по-упорито от всяко момче, което е решило да напредне. Щом навърши двадесет и една, взе диплома за офицер. Веднага след това почина баща му. Когато Ники избяга от къщи, баща му притежаваше най-голямата търговска флота на източното крайбрежие. Но при завръщането му беше останал един-единствен лек кораб. Ники пое фирмата. Работеше по осемнадесет часа на ден, за да изгради флотата, която притежава днес. Натрупа голямо богатство. — Мак я помилва по бузата и се загледа към морето. — Трябва му момиче, с което да сподели живота си. Жена, на която да вярва — и да се научи да я обича. Жена, която отговаря на любовта му.
Глори усети как в гърлото й се надигна горчивина.
— Доколкото съм чувала, Никълъс Блекуел получава повече от достатъчно любов.
— О, той има много жени, ако говорите за това, но не е същото.
— Може да има жена и дете, ако се ожени за Розабел. Това е негов дълг. Защо бяга от отговорност?
— Розабел? — извика смаяно Мак.
— Защо позволява друг да отгледа детето му? — В сините очи на Глори лумнаха гневни пламъци.
— Нямам представа какво ви е наприказвала малката, но капитанът няма нищо общо с бебето, дето е в корема й. Той я съжалява, нищо повече. Направи всичко, за да намери добри хора, при които да я настани, но не защото го гризе съвестта. Той си е такъв. Обича да помага.
Глори разбра, че Мак казваше истината. От сърцето й падна камък. Вятърът стана още по-свеж, слънцето засия по-ярко отпреди.
— Благодаря ви, Мак — прошепна тя. — Много ви благодаря, че ми отворихте очите. Няма да съжалявате.
— Знам, момиче. Дълбоко в себе си Ники също го знае. Ако беше другояче, щеше да му се скъса сърцето.
— Къде е той, Мак?
— В кабината си.
Глори се поколеба, но само за миг.
— Ами ако някой ме види?
Мак се ухили.
— Бързо се учите, момиче. Елате, ще ви заведа долу.
Той я преведе по коридора, провери още веднъж дали бяха сами и изчака на стълбата, докато тя почука на вратата на капитанската каюта. Сърцето й биеше лудо в гърлото и тя облиза пресъхналите си устни. Когато Никълъс отвори и застана пред нея само по риза и с мрачно лице, й се дощя да избяга.
— Здрасти — промърмори той, опитвайки се да скрие изненадата си. Щом видя, че Мак я е довел, кимна и я покани вътре. — Не биваше да идвате — отсече сърдито той. — Дори с Мак.
— Аз… знам — отговори тихо тя. Погледна голите гърди и широките рамене и скри ръце зад гърба си. — Моля ви, капитане, не ме разбирайте погрешно. Дойдох само защото исках да се извиня за ядовете, които ви създавам.
Никълъс видя, че тя се страхува от него и се прокле за стотен път този ден. Взе ризата си и й посочи тежкия дъбов стол. Когато Глори седна, той се настани насреща й на ръба на широката койка.
Глори го погледна пронизващо.
— Естествено това не извинява поведението ви — заговори тя с внезапно пламнало желание за борба. Никълъс се усмихна развеселено. — Държахте се отвратително и аз никога няма да го забравя.
И той изпитваше същото.
— От друга страна — продължи тя, — предполагам, че сте се опитали да ми изясните каква опасност ме заплашва. — Погледът й се отдели от неговия и той съзна колко неловко се чувстваше тя. — Аз съм малко наивна, капитане, но не съм глупачка. Там, откъдето идвам, царят други нрави. Жените няма от какво да се опасяват. Никога не съм общувала с подобни мъже. Просто не разбирах.
— А сега разбирате ли?
— Да. — Тя говореше съвсем тихо. — Сега разбирам. — Стана и се обърна да си върви, но той я задържа за ръката.