— Отдавна чакам новата ни среща — отвърна възрастният мъж. — Езра, отнеси куфарите на капитана в определената му стая и кажи на ратаите да се погрижат за коня.
Белокосият стар роб се поклони сковано.
— Да, сър. — Той раздвижи изкривените си от артрита крака и забърза към богато резбованата двойна врата, спусна се между редицата колони по широкото стълбище и затича по настланата с чакъл алея, където нервно потропваше конят на Никълъс в очакване да го отведат в обора. Десетки коне, безброй файтони, карети и всевъзможни други превозни средства бяха наредени по продължение на алеята, заобиколени от шумно разговарящи лакеи.
— Елате, момчето ми — покани го Джулиън. — Искам да ви представя. — Той сложи ръка върху широкия гръб на капитана и го поведе по стълбата към балната зала.
Крехка на вид брюнетка, която, макар и с тъмна коса, изглеждаше по-възрастна от Джулиън, излезе насреща им и извика няколко остри заповеди към слугите. Тя стоеше изправена като свещ, устата й беше опъната в тънка, неприветлива линия, тъмните очи бяха корави и студени.
— Луиза, позволи ми да ти представя капитан Блекуел. Никълъс, това е съпругата ми Луиза.
Никълъс погледна невярващо жената, сякаш беше видял мраморна статуя. Луиза Самърфийлд беше пълна противоположност на съпруга си. Той беше топъл, очарователен човек, докато тя беше студена, дистанцирана и сдържана — това беше първото впечатление на Никълъс. Дано да се бе излъгал. Джулиън не заслужаваше такава жена.
— Мисис Самърфийлд.
— За мен е удоволствие да се запозная с вас, капитане. — Думите бяха абсолютно лишени от искреност и убеденост и прозвучаха като празна фраза.
— Удоволствието е изцяло мое, мадам.
— А сега се боя, че трябва да се оттегля, Джулиън — продължи все така сдържано Луиза. — Трябва да отида в кухнята. Приготовленията за вечерята изискват цялото ми внимание.
— Разбира се, скъпа.
— Капитан Блекуел — проговори хладно Луиза, — убедена съм, че Джулиън и Глория ще ви забавляват добре. Те обичат този вид развлечения много повече от мен. Надявам се, че ще имаме случай да се опознаем по-добре, докато пребивавате в дома ни.
— Радвам се на тази възможност — отговори Никълъс, опитвайки се да придаде искреност на гласа си. Когато господарката на дома се отдалечи, той дълго не можа да откъсне поглед от крехката й фигура. Тя не поглеждаше настрани и твърде рядко разменяше по някоя дума с гостите си. Те също не й обръщаха внимание. Всъщност тя не изглежда грозна, каза си учудено Никълъс. Представителна фигура, стройна като тополка, с фини черти. Ала строгото излъчване и линиите около устата я правеха по-стара, отколкото беше в действителност.
— Луиза не обича особено баловете — обясни Джулиън. — Обикновено прекарва вечерта в кухнята или в стаята си.
— Разбирам — отговори капитанът. Как един жизнен и весел мъж като Джулиън Самърфийлд се беше оженил за такава жена? От друга страна обаче, това не биваше да го изненадва. Съпругата на баща му беше почти същата. Елизабет Сейнт Джон Блекуел, мащехата на Никълъс, беше винаги студена и сдържана.
— Щом опознаете Луиза, ще я разберете по-добре — проговори меко Джулиън и Никълъс се запита дали беше толкова лесно да се прочетат мислите му. Обърна се към домакина си и кимна.
— Вероятно не обича шумотевицата и напрежението на баловете.
Двамата влязоха в големия салон, където под отрупаните със свещи кристални полилеи танцуваха десетки двойки. Никълъс откри, че вече познава някои от гостите на Джулиън, а Домакинът му представи другите. Когато Джулиън се извини, за да поговори с няколко банкери от Чарлстън, Никълъс излезе на балкона, за да подиша малко чист въздух. През последните три дни валеше лек пролетен дъжд и от полята лъхаше свежест. Ароматната миризма на земя беше примесена със сладкия мирис на орлов нокът. Никълъс задиша с пълни гърди и отново установи, че беше започнал да обича Юга.
Макар да беше роден и израснал на Север, професията, която си беше избрал, го водеше често в Южните щати, флотата му кръстосваше крайбрежията между Бостън, Ню Орлеанс и Карибието, натоварена с всевъзможни стоки, памук и меласа, обувки и консервирани херинги, пушен дивеч и свещи от китова мас. Той обичаше живота в морето, обичаше свободата и битките с могъщите стихии и се наслаждаваше на новопридобитото си богатство.
— Никълъс! — достигна до него сладкият гласец на Лавиния.
По дяволите, каза си той, когато тя се втурна към него и едва не го задави с аромата на парфюма си. Тази безмозъчна красавица мислеше само за забавленията си и изобщо не обръщаше внимание на съпруга си. Но как да я обвинява, след като беше прекарал цяла седмица в леглото й?