— Глори?
— Да?
— Аз също съжалявам.
Тя изкриви лице, припомнила си последното му извинение.
— За какво съжалявате, че не ви послушах веднага ли?
— Не. Съжалявам, че ви причиних болка. Загубих търпение и… просто не знаех как другояче да ви втълпя да се пазите.
Лицето му изразяваше искрена мъка и Глори му повярва. Отново й заприлича на мъжа, какъвто беше през нощта на пътя — загрижен, мек, готов да я защитава. Впи поглед в устата му, която беше загубила строгостта си и изглеждаше пълна и примамваща. Пожела си да я целуне, както бе направил тогава. Но само кимна и се запъти към вратата. — Ще ни правите ли компания на вечеря? — попита официално той и тя кимна зарадвано.
— За мен ще бъде чест — отговори тя и отново го погледна. Беше готова да се закълне, че сивите очи пламнаха.
— Тогава до довечера.
Веднага щом вратата се затвори зад гърба й, Никълъс съжали за импулсивното си решение. Защо не остана на разстояние? Смая се, когато я видя да влиза в кабината му: беше убеден, че никога вече няма да му заговори. Той беше длъжен да се извини пръв, не тя. Тази жена заслужаваше почтено отношение. Но той не умееше да се извинява — и го правеше колкото се може по-рядко. Не биваше да търси отново близостта й. А сега нямаше избор.
Не му хрумна нищо по-добро, освен да пропусне вечерята. Изпрати Джошуа Пинтасъл да го замества. След вечеря ги видя да се разхождат по палубата. Скри се в сянката и ги проследи с поглед. Те не го забелязаха. Глори изглеждаше по-сдържана от обикновено и изобщо не удостои с поглед моряците. Явно урокът му даваше плодове.
— Опънете платната! Предното платно поема вятър! — изрева ядно той, обърнат към мъжете, които даваха вахта от дясната страна на кораба. — Побързайте, мързеливци!
— Не си изкарвай яда на тях, момче. — Макдугъл вървеше към него с широко разкрачени крака, както беше свикнал след дългите години в морето.
— За кого, по дяволите, говориш?
— Говоря, че ако искаш да се разходиш с момичето по палубата, трябва да идеш и да го попиташ.
— По дяволите, Мак, момичето няма нищо общо!
— Наистина ли?
— Разбира се, че не. Поемаме курс към Булс Хед Бай. Утре вечер трябва да хвърлим котва в залива.
— А ти ще хвърлиш котва при мистрес Джинджър, така ли?
— Защо не? Напредваме добре. Мъжете имат нужда да слязат на сушата, аз също.
— А момичето няма нищо общо.
— По дяволите, Мак, току-що ти казах, че тя няма нищо общо!
— Добре, добре, щом ти го казваш. — Шотландецът се запъти към моряците, които навиваха въжетата. — Булс Хед Бай. Добре звучи. Лека нощ, капитане.
Острият вятър изду платната и мачтите заскърцаха. Пълната луна окъпа водата в млечна светлина. Корабът наближаваше Булс Хед Бай. Никълъс гледаше към обраслия с дървета бряг, ясно различим в мрака. От гърдите му се изтръгна дълбока въздишка. Малко по-настрана светеха лампите на пристанищната кръчма, които мамеха моряците да слязат на брега.
На горния етаж в съседната къща живееше Джинджър Макинс, добре сложена жена с коса, черна като морето през нощта, и кожа, бяла като гребените на вълните. Една вечер в обятията на Джинджър щеше да отслаби напрежението, което го подлудяваше. Щеше да остави на борда само няколко души. Джошуа Пинтасъл вече беше изразил готовност да се грижи за Глори. Моряците щяха да прекарат нощта на сушата, да вдигнат котва на разсъмване и с малко повече късмет да наваксат изоставането още същия ден.
— Свийте платната — заповяда рязко капитанът. Корабът се плъзгаше безшумно по вълните. Скоро дойде и заповедта да спуснат котва. Чу се силен плисък. Котвата се хвана за дъното, веригата се опъна и корабът спря в спокойната вода на залива.
Тъй като бяха вечеряли още преди няколко часа — Никълъс се нахрани в кабината си, — мъжете чакаха нетърпеливо слизането на сушата.
— Очаквам ви отново на борда преди първата ивица дневна светлина — напомни им капитанът. — Който се мотае, ще си има работа с мен.
Той изчака всички свободни моряци да се настанят в лодките и да отплуват. Повечето се хилеха очаквателно. В Булс Хед Бай гъмжеше от главорези и безделници — но уличниците бяха красиви и пламенни. Джинджър беше най-желаната и най-скъпата, но винаги намираше време за Никълъс. Тази вечер сигурно нямаше да направи изключение. Мъжът усети познатото присвиване в слабините.
— На сушата ли ще слезем? — Глори се присъедини към него и проследи как последните моряци слизаха в лодките по тесните въжени стълбички.
— Само мъжете.
— Мадам Лафарж също слиза, нали? И Розабел.
— Рози не се чувства добре. Има нужда от твърда земя под краката си. Мадам Лафарж смята да упражни занаята си и да спечели малко пари.