— Щом Джошуа се прибере в кабината си, ще се срещнем на носа.
Натан въздъхна примирено, кимна и изчезна в мрака. Джошуа Пинтасъл се върна при Глори.
— Знаете ли, Джош, много съм уморена — заговори сладко тя. — Ще ми се разсърдите ли, ако си легна рано?
Момъкът кимна разочаровано.
— Не, разбира се, че няма да ви се разсърдя. Макар че бях много щастлив от възможността да прекарам вечерта с вас. — Когато разбра, че няма да смекчи сърцето й, той я отведе до стълбичката, спусна се пръв и спря пред кабината й. Глори го дари с ангелска усмивка, прибра се и заключи вратата. Като чу, че Джошуа влезе в кабината си, тя се обърна към куката, на която Розабел беше окачила роклите си. Две бяха разширени, за да прикрият бременността й, но последната, крещящо творение от оранжев и бял сатен с колосани бели поли, чакаше деня, когато Розабел щеше да бъде достатъчно стройна, за да я облече.
Глори свали елегантната си черна рокля и се напъха в пъстрите одежди на Розабел. Роклята се оказа твърде малка, корсажът стегна гърдите й и ги изду над деколтето, а под полите се виждаха почти целите й глезени. Глори преглътна тежко. Знаеше как изглежда и трябваше да положи доста усилия, за да не се откаже от рискования си план. Спусна русата си коса, среса я и посегна към палтото си. Щеше да се увие в широката наметка, а роклята, която се подаваше навън, щеше да показва на минувачите, че имат насреща си обикновено момиче. Доволна от плана си, тя отказа да се замисли за възможните нежелани последствия.
Изкатери се по стълбичката на палубата, огледа се, но след като мина няколко крачки, бе спряна от мъжки глас.
— Добър вечер, мис — обади се момъкът, който беше на вахта при котвата, едър младеж с непокорна кестенява коса. Глори се уви по-плътно в наметката и се помоли постът да не забележи странното й облекло.
— Добър вечер. — Сърцето й се качи в гърлото. Какъв лош късмет! След като морякът я бе видял, нямаше друг изход — той трябваше да й помогне или тя трябваше да се откаже от плана си. Той беше на пост и сигурно нямаше да напусне палубата до разсъмване.
— Казвам се Глори — продължи тя и затрепка с гъстите си мигли. — А вие?
Мъжът се усмихна широко и Глори откри в устата му две дупки, макар че не беше по-възрастен от двадесет години.
— Казвам се Рипли. Рипли Стърнс.
— За мен е удоволствие да се запозная с вас, мистър Стърнс. — Тя протегна стройната си ръка и морякът я улови със страхопочитание. — Знаете ли, мистър Стърнс — продължи тя и направи многозначителна пауза — ще позволите ли да ви наричам Рипли?
Мъжът кимна безмълвно.
— Чувствам се някак глупаво, Рипли. Почти не ви познавам, а се налага да ви помоля за услуга.
— Услуга ли? — погледна я поласкано той.
— Да. Трябва да отида на сушата.
Морякът веднага промени лице, скова се, дружелюбието му се изпари в миг.
— Капитан Блекуел заповяда никой да не слиза от кораба.
— Знам, но трябва да разберете, че той няма представа за положението.
— Какво се е случило?
— Ами, Розабел забрави лекарството си за… за деликатното положение, в което се намира, ако разбирате какво искам да кажа… а то ще й трябва. Слугата ми и аз ще й го отнесем и веднага ще се върнем. Капитанът изобщо няма да узнае, че сме били на сушата.
Мъжът я погледна скептично.
— Това е против изричната заповед на капитана, мадам. Не мога да ви помогна. Не мога да ви позволя да слезете от борда.
— Наричайте ме Глори — помоли сладко тя.
Морякът преглътна мъчително.
— Глори — повтори той. Думата прозвуча като нежна въздишка.
— Ще се върнем след час или най-много след два. Мистър Пинтасъл вече спи. Никой няма да знае освен аз и вие. — Тя докосна ръката му, положи хладните си пръсти върху зачервената кожа. — Моля ви, Рипли — прибави тихо тя.
— Не може ли слугата ви да отиде сам?
— Боя се, че не е особено разсъдлив… за съжаление не мога да го изразя другояче… разбирате ли, Натан няма достатъчно ум в главата си, за да я намери. Освен това става дума за женска работа, която мога да свърша само аз.
Морякът се изчерви. Огледа тъмната палуба и установи, че е пуста. Само звездите блестяха над тях. Меката лунна светлина милваше свежите бузи на Глори.
— Да вярвам ли, че ще се върнете скоро? — попита разколебано той.
— Естествено.
— Не би трябвало да го правя. — Момъкът поклати рошавата си глава, но Глори разбра, че е спечелила.
— Благодаря, Рипли — прошепна с нежна усмивка тя.
В същия момент на палубата се появи Натан. Като видя моряка, той се поколеба за миг, после се приближи към тях.
— Да побързаме — рече сърдито Глори. — Мистър Стърнс беше така добър да ни пусне на сушата.