— Натан! — изплака тя, дотича до него и го прегърна. — Добре ли си?
Момъкът простена.
— Главата ми бучи, виждам те двойна, но мисля, че ще се оправя. А ти добре ли си, Глори?
— Разбира се, че съм добре. — Тя го смушка леко в ребрата, за да му напомни да се държи като роб, защото капитан Блекуел наближаваше.
Никълъс застана до нея, каза на Натан да се наведе и прегледа внимателно главата му.
— Напипах доста голяма цицина. Твърде вероятно е да е получил и леко мозъчно сътресение, но мисля, че скоро ще се оправи.
— Слава богу!
Никълъс се обърна и я дръпна след себе си.
— Искам да знам как стигнахте дотук. И не се опитвайте да ме лъжете. Трябва да чуя истината.
Глори преглътна тежко.
— Аз… аз… — Изражението на капитана ставаше все по-мрачно и тя разбра, че не можеше да го излъже. — Казах на моряка при котвата, че трябва на всяка цена да се срещна с Розабел. Убедих го да ни позволи да вземем лодката.
— Имате ли представа какво сте направили?
Глори изпъна гръб и вирна брадичка.
— Нищо лошо. Слязох на сушата точно като вас. Нищо повече.
— Не сте права — отговори със заплашително тих глас той. — Накарахте един от моряците да престъпи изричната заповед на капитана си. Сега трябва да го накажа. Заради вас. Ще накажа и слугата ви.
— Какво? — изкрещя Глори. — Но те не са виновни! Аз исках да сляза на сушата и ги убедих да ми помогнат. Не можете да ги обвинявате!
Никълъс не отговори. Отведе я мълчаливо до малката лодка и я предаде на Джаго, който й помогна да заеме място на пейката. Двамата мъже заработиха усилено с греблата. Никой не говореше. Ръцете на Глори трепереха така силно, че трябваше да ги скрие в гънките на полата. Никълъс иска само да ме уплаши, повтаряше си тя. Щом се качим на борда, ще се успокои. Трябва да прояви разум и да забрави случилото се. Трябва да прости на нещастния моряк и на Натан.
— Никълъс, моля ви — прошепна тя веднага щом се изкачи на палубата.
— Джаго, отведете дамата в кабината й. Заключете вратата. Щом Розабел се върне, кажете й да се премести при мадам Лафарж.
Джаго кимна.
— Щом свършите с нея, отведете слугата в ареста. Ще остане там до края на плаването.
— Не! — изпищя Глори. — Нямате право да го затваряте. Идеята беше моя. Аз му заповядах да ме следва.
— Мистър Дод!
— Тъй вярно, капитане. — Джаго я хвана през кръста и я поведе към кабината. Отвори й вратата и я побутна навътре. Движенията му бяха меки, но енергични и решителни.
— Съжалявам, мис Глори. Трябва да разберете. Капитан Блекуел няма избор. Целият екипаж знае, че ви е заповядал да останете на борда. Специално каза на вахтения и на слугата ви да внимават за вас. Думата му е закон. Трябва да държи на своето, иначе мъжете ще престанат да работят за него. Вие не му оставихте избор.
— О, боже! — прошепна отчаяно Глори. Очите й се напълниха със сълзи. — Не исках да стане така…
— Капитанът знае. И той като вас не обича наказанията, но няма как. — Джаго затвори вратата и завъртя ключа в ключалката.
Без да свали ужасната оранжева рокля, тя се отпусна в койката на Розабел и захълца сърцераздирателно. Не искаше други да страдат заради нея. Заради безумното й желание да прекара нощта на сушата Натан щеше да остане в ареста до края на плаването, а бедният Рипли щеше да получи тежко наказание. И всичко това само защото тя бе твърдо решена да наложи волята си. Никълъс беше напълно прав: тя беше разглезена и своенравна. Сълзите отново потекоха. Буцата в гърлото щеше да я удуши.
Имаше чувството, че се е мятала цели часове в леглото, преди най-сетне да заспи. Когато се събуди, всяка част от тялото й тежеше като олово и я болеше. Тя стана и си заповяда да измие лицето си и да се среши. След това свали оранжевата рокля, изтърси я и я окачи грижливо на куката. Облече бяла памучна нощница и отново си легна.
Не бива да губя надежда, каза си сърдито тя. Утре ще опитам да смекча сърцето му. Но като си припомни студеното, кораво лице на капитана, отново й се дощя да заплаче.
9
Глори се събуди рано сутринта. Когато стана, усети колко бе изтощена и се разтревожи от състоянието си. Корабът скърцаше и се люлееше, въздухът беше горещ и влажен, нощницата беше залепнала за тялото й. Отново бяха на път. Тя въздъхна и закопня за чистия въздух на палубата. След като се изми, облече една от черните си рокли, но се задоволи само с най-тънката фуста, защото горещината беше ужасна. Тъкмо когато се зае да прибере косата си, на вратата се почука.
Корабният готвач съобщи, че й носи закуската и Глори побърза да му отвори. Със сведен поглед той внесе в стаята табла с топли курабийки и кафе. Тази сутрин влачеше краката си повече от обикновено, чертите му бяха разкривени от болка.