Глори грабна лампата от куката, прекоси с два скока тесния коридор, изкатери се по стълбичката и стигна безпрепятствено до кърмата, откъдето се слизаше за трюма. Едва успя да си пробие път до килията през търкалящите се сандъци. Вратата зееше отворена; Натан го нямаше. Глори въздъхна облекчено и се обърна, за да се качи отново на палубата. Мина само няколко крачки, когато към нея полетя тежък сандък. Опита се да го избегне, но закъсня, не можа даже да се наведе. Писъкът й бе заглушен от бушуващото море зад корабната стена. Главата й се удари силно в илюминатора и пред очите й причерня.
Последният моряк се прехвърли през релинга и се спусна в чакащата лодка.
— Сигурен ли си, че тя е в една от лодките? — попита за трети път Никълъс, обърнат към Мак.
— Стига, момче. Иска ми се да бях сигурен, но не съм. Слугата й отказа да се качи в лодката на Джаго, затова го уверих, че Глори вече е настанена в една от другите, но на теб мога да кажа, че не съм я видял със собствените си очи. Смути ми каза, че й е съобщил за напускането на кораба. Вярвам, че е дошла и вече седи в някоя лодка. Къде другаде би могла да бъде?
— Не знам, но имам някои подозрения. Слез в лодката, а аз ще обиколя кораба.
— Нямаме време, момче. По-добре да дойда с теб.
— Твоята задача е да държиш лодката достатъчно близо до кораба, за да мога да скоча.
По време на буря лодките се управляваха трудно и Никълъс знаеше, че е много опасно да остава дълго в потъващия кораб, вече толкова наклонен, че релингът беше на водната линия. Ала вътрешният глас му нашепваше, че нещо не е наред. Не можеше да бъде сигурен, че Глори е в една от лодките — сърцето му подсказваше, че е още на борда.
— Ще направя, каквото мога, капитане.
Никълъс се впусна в опасна битка със стихиите. Но много по-опасна беше борбата с другия голям враг — времето. Успя да мине през задяната палуба и стигна до стълбичката, по която се слизаше под кърмата. Водата в коридора стигаше до коленете, всички кабини бяха празни. Той се опита да се постави на нейно място, за да разбере къде е отишла. Какво беше най-важно за нея — по-важно дори от собствената й сигурност? Обезумял от тревога, той се спусна по стълбичката към килията за арест. Вдигна високо фенера и видя, че вратата е препречена от няколко сандъка. Отстрани единия и забеляза в краката си лъскава черна коприна.
Вътрешният глас бе казал истината. Глори лежеше в безсъзнание до сандъка. Междувременно корабът се наклони още по-силно и трюмът започна бързо да се пълни с вода. Никълъс коленичи до безжизненото тяло, остави фенера и сложи ръка върху челото й. Ресниците й затрепкаха.
— Никълъс… какво стана?
— Нямам време за обяснения — отсече мъжът. — Трябва веднага да излезем оттук.
Глори се опита да стане, но роклята беше притисната под сандъка. Никълъс разкъса полата, после се зае с дългия ръкав, който се беше закачил на някаква кука. Разкъса корсажа и й помогна да свали напоената с вода рокля. Изправи я на крака, тя изохка и се облегна на него.
— Оттук — заповяда той. Без да обръща внимание на бученето в главата си, Глори го последва като сляпа. Вкопчи се в ръката му и го остави да я изведе на палубата. Едва там разбра колко сериозно беше положението им и сякаш получи втори удар по главата.
Когато стигнаха релинга, Никълъс забеляза, че Глори с мъка поема въздух и пръстите й са оставили кървави следи по ръката му. Погледна я пронизващо и отново се обърна към бушуващото море. Най-лошите му опасения се потвърдиха. Последната корабна лодка беше на няколко метра от корпуса и макар че Мак, Джош и останалите се бореха отчаяно, не беше възможно да я доближат. Останалите лодки се люлееха по вълните още по-далече.
— Божичко, Никълъс, какво ще правим?
— Ще се доберем до лодката на Мак с плуване. Ако „Блек Спайдър“ потъне, водовъртежът ще ни засмуче към дъното.
Глори побледня още повече. Неспособна да каже нещо, само поклати глава. Лицето й сякаш се състоеше само от двете огромни, изпълнени с панически страх, очи. Никълъс не я удостои с внимание. Обърна я с гръб към себе си и разряза шнуровете на корсета с ножа, който носеше в колана си. Останала само по дантелена риза и тънка памучна пола, тя се вкопчи в него, за да устои на поредната вълна, която заливаше палубата. Никълъс я притисна до себе си.
— О, Никълъс, страх ме е — прошепна задавено тя и прокара език по устните си, макар че лицето й блестеше цялото в морска вода.
— Нямаме друг избор. — Той улови едно въже. — Ще го вържа на кръста ти, за да не се разделим. Ако се умориш, ще ти помагам.
Тя го погледна смаяно.