Глори скочи като ужилена. Дузини огромни раци, някои от които бяха дълги почти две стъпки и имаха червена черупка с форма на подкова, пълзяха наоколо. Тя потисна вика си, стана и хукна да бяга. Подскачайки, успя да се отдалечи на сигурно разстояние.
Треперейки с цялото си тяло, тя претърси островчето за Никълъс, докато чу смеха му — горчив и развеселен.
— Какво ти е? Защо се стряскаш от тези малки приятели?
— Ти… ти си отвратителен! — отговори сърдито тя. — Защо не ме събуди? Една от тези грозни твари едва не ме ухапа.
— Раците няма да ти сторят зло — отговори поучително той. — Те са безобидни. Излизат на брега, за да се съвокупляват.
Глори потрепери и хвърли поглед към животинките, които лазеха една през друга.
— Безобидни или не, не ги харесвам.
— Убеден съм, че тук те очакват цял куп неща, които няма да харесаш. — Той се облегна небрежно, със самодоволно изражение, на близкото стъбло и преметна крак връз крак. — Но ще трябва да свикнеш.
Глори го погледна изпитателно. Защо изглеждаше така враждебен?
— Уверявам те, че ще направя всичко възможно да не ти създавам неприятности.
Още една студена усмивка, така различна от нежността, с която я даряваше преди. По-добре да се направи, че не забелязва.
— Как мислиш, какво е станало с другите?
— Ако лодките им не са потънали, вероятно вече са на сушата.
— Някъде наблизо?
— Съмнявам се. Вятърът ни разпръсна на всички страни. — Гласът му прозвуча сухо и тя отново се запита на какво се дължеше гневът му.
Глори огледа околността — пуст бряг без убежище и почти без вода, — и повярва, че е разбрала. Заради нея Никълъс беше попаднал в това забравено от бога кътче земя. Ако не беше останал на борда, за да я потърси, щеше да стигне до сушата в някоя от лодките на екипажа. Може би моряците вече се намираха в някое пристанище или крайбрежен град. Вместо това той седеше на това самотно, негостоприемно островче. Имаше пълно право да й се сърди, защото тя за пореден път беше пренебрегнала заповедта му. Обвиняваше я за случилото се и се гневеше. И още по-лошо — непрестанно я иронизираше.
Да върви по дяволите! Как ми се ще да го видя в ада — каза си ядно Глори. Не беше виновна, че онзи сандък я удари по главата. След като се убеди, че Натан не е в килията си, тя побърза да се върне в кабината си, за да чака там, както бе заповядал капитанът. Велики боже, тя едва не се удави, преживя такова невероятно приключение в открито море, а той се правеше на обиден! Как можа да се влюби в нагъл тип като Никълъс Блекуел? Непонятно.
Глори си намери друга ела, далече от ордата раци, и се отпусна под сянката. Беше жадна и гладна, всяка частица от тялото я болеше, но беше готова по-скоро да умре, отколкото да се обърне за помощ към всемогъщия капитан Блекуел. Седна и вдигна колене към брадичката си. Никълъс се отдалечи, без да я погледне.
За първи път Глори забеляза белезите на гърба му, тънки, светли линии, избледнели през годините. Твърде често беше виждала такива белези и веднага ги определи като следи от камшик. Макар че се съпротивляваше отчаяно, изпита нежно съчувствие към Никълъс. Ала си припомни как бе заповядал да бичуват моряка на борда на „Блек Спайдър“ и сърцето й се ожесточи. Запита се какво престъпление бе извършил Никълъс, за да го накажат с бичуване, и потрепери.
Когато той се върна, носеше наръч сухи дърва и много скоро успя да запали огън с кремъка от джоба си. Вечерният въздух беше топъл, но изкусителната светлина на огъня изкара Глори от удължаващата се сянка.
— Предполагам, че не си намерил вода по време на разходката си? — попита раздразнено тя. Никога нямаше да му прости, че се отнася по този начин с нея.
— Зад онзи бор има локва с дъждовна вода.
Той знаеше, че е жадна, но не си бе направил труда да я повика! Без да му благодари, Глори се втурна към водата. Локвата беше замърсена, но щом нямаше друга вода… Тя се наведе, изчисти повърхността от нападалите листа, напълни шепата си и пи, докато утоли жаждата си. Въздъхна доволно и се върна при огъня.
Никълъс печеше нещо на шиш, направен от тънък клон.
— Намери ли нещо за ядене? — попита тя. Ароматът на печено я удари право в носа и стомахът й се сви.
— Водна мокасина — отговори с усмивка той.
— Змия! — Глори буквално изплю думата. — Но аз не мога да ям змия. Това… това е варварство. Защо не хванеш някоя хубава риба или нещо подобно?
— А ти хвана ли?