— Какво?
— Грамадни акули, които поглъщат цял човек наведнъж. Чувал съм, че някои тежали по осемстотин фунта.
— О, боже, и това ли? — Глори се отпусна обезкуражено в пясъка и преметна крак връз крак. — Не мога да си измия косата, ако водата ми стига само до коленете. Вълните вдигат твърде много пясък. Мисля, че ще вляза малко по-навътре.
— На твое място не бих опитал. — Никълъс смръщи чело. — Нали не искаш един от дългите ти красиви крака да стане по-къс от другия?
— Майчице! — прошепна едва чуто Глори. — Не знам колко още ще издържа така. Как мислиш, дали корабите вече ни търсят? Не е ли редно да запалим сигнален огън?
— В Ню Йорк ще научат за корабокрушението най-рано след седмица и ще организират отряд за търсене. Вярвам, че повечето спасителни лодки са стигнали в сигурно пристанище, но това няма да ускори търсенето. Още е рано да палим огън. — Никълъс се облегна удобно на близкото дърво. Държеше се, сякаш преживяваше само незначително приключение. Нали се беше избръснал и изкъпал със сладка вода.
— Ти как го направи?
— Какво съм направил?
— Косата ти е измита.
— Аз мога да плувам, забрави ли?
— Ами акулите?
— Те предпочитат красиви млади момичета.
Профилът на арогантно извитата устна беше подчертан от сиянието на огъня.
— Знам, че правите всичко, за да се чувствам зле, капитан Блекуел. Искам да знаете, че не съм очаквала нищо друго от негодник като вас. — Глори му обърна гръб, отдалечи се от огъня и седна под един самотен бор. Горещото слънце и оскъдната храна я бяха изтощили и не след дълго заспа.
Някъде след полунощ се изви свиреп вятър. Пясъкът, който засипваше тялото й, я събуди. Глори огледа островчето и видя Никълъс под съседния бор, обърнал гръб на пронизващия вятър. Дощя й се да отиде при него, да се сгуши в ръцете му и да се почувства сигурна и закриляна като някога. Но това беше минало. Той й разкри недвусмислено, че не се интересува от нея. Тя се сви на кълбо, за да се предпази от хапещия вятър, и напразно се опита да заспи отново. На сутринта щеше да построи някакъв подслон — все едно дали капитанът щеше да й помогне или не.
На другата сутрин Глори се събуди късно. Никълъс вече беше запалил огън.
— Гладна ли си? — попита небрежно той. Отново изглеждаше чист и свеж и Глори пак се запита как успяваше да се грижи така добре за себе си, докато тя представляваше само една жалка, окъсана човешка купчинка. Дантелената фуста висеше на парцали, ризата беше мръсна, скъсана на няколко места, осеяна с петна, а косата й… дали някога щеше да изглежда както преди?
— Какво има за ядене? — попита унило тя. Горещината, вятърът и пясъкът бяха притъпили апетита й. — Пак ли чайка?
— Сварих няколко рака. — Никълъс разчупи една щипка и й я подаде. — Трябва да извадиш месото.
Глори едва не се разплака. Месото на раците беше толкова вкусно! Устата й се напълни със слюнка и тя се опита да разтвори черупката.
— Как се изважда месото? — попита с треперещ гласец тя.
— Аз строших черупката със зъби.
— Със зъби?
— Точно така.
Защо да не му повярва? Примираща от глад, тя захапа упоритата черупка и наистина успя да я счупи, но заедно с това загуби и частица от предния си зъб.
Никълъс избухна в тих смях. Извади ножа си, разчупи следващия рак и й подаде снежнобялото месо. Глори никога не беше яла нещо толкова вкусно. Поглъщаше всяка хапка, която той й подаваше, без да обръща внимание на соса, който се стичаше по ръцете й. Когато се насити, светът изведнъж стана по-красив.
— Боже, колко беше вкусно — промърмори тя. Никълъс проследи как си изтри устата с крайчеца на фустата, но не каза нито дума.
— Мисля, че трябва да си построим убежище — предложи тя и го погледна очаквателно.
— За какво ни е?
— Как за какво! Тази нощ вятърът беше непоносим. Рано или късно ще завали.
Никълъс вдигна рамене.
— Както искаш, но не очаквай помощ от мен. Обичам да спя на открито.
— Няма ли поне да ми отрежеш няколко клона? Ще ги вържа с парцали от полата си.
Макар че се стараеше да остане сериозен, Никълъс не можа да сдържи усмивката си.
— Бъди внимателна, мис Самърфийлд. Ако разкъсаш цялата си пола на парцали, ще се наложи да спиш гола.
Глори зарови крака в пясъка, убоде се на остро камъче и едва не изпищя. Стисна здраво зъби, за да прикрие пронизващата болка, и изсъска:
— Ти си най-изнервящият, най-гадният тип, когото някога съм срещала.
Никълъс я събличаше с поглед. Очите му се плъзнаха с подчертана бавност от разбърканите къдрици чак до петите на стройните крака. След това се спряха за дълго върху изкусителните извивки на гърдите, едва прикрити от тънката дантелена риза.