— Съберете всичко, което би могло да ни послужи, и го натоварете в една от лодките — заповяда Никълъс на моряците, когато стигнаха колибата. Гласът му потреперваше издайнически.
— Наред ли е всичко? — попита съчувствено Джош. — Знам, че ви е било трудно, но…
— Добре съм — прекъсна го раздразнено капитанът. — Искам само да се измъкна от тази жалка дупка и да се кача отново на кораба си.
Джош огледа изпитателно приятеля си. Никълъс се отдалечи сковано и се облегна на близкото стъбло, сякаш имаше нужда от опора. Лицето му изглеждаше бледо под тъмния тен, кожата се опъваше над здраво стиснатата челюст.
Джош даде необходимите заповеди. Мъжете натовариха запасите и се върнаха на лодката. Докато крачеха към брега, Джош чу как няколко мъже се кискаха и пускаха двусмислени забележки. Всички бяха забелязали, че в малката колиба имаше само едно легло.
Джош събра русите си вежди, докато образуваха тънка линия. Онова, което беше заварил тук, не му хареса. Капитанът кипеше от гняв и причината сигурно беше Глори. Никълъс Блекуел не хранеше особено уважение към жените и не го беше грижа за моралните принципи. Той искаше Глори от самото начало, Джош беше убеден в това. Двамата бяха попаднали сами на този отдалечен остров и тя беше изцяло зависима от него. Но Глория Самърфийлд не беше лесно завоевание. Баща й беше могъщ плантатор от Юга и един от най-близките приятели на капитана. Никълъс трябваше да разбере, че след случилото се е длъжен да се ожени за нея. Но мрачното му лице подсказваше, че нещо не е наред.
— Мистър Пинтасъл! — Гневният глас на капитана изтръгна Джош от мрачните размишления. — Какво правите, за бога? Наредете да натоварят лодките, за да можем да потеглим!
— Тъй вярно, капитане.
Макдугъл удари Никълъс по рамото.
— Я не вдигай толкова пара, момче. Прекарахте на този остров почти три седмици. Няколко минути повече или по-малко не са от значение.
Никълъс само кимна. Не му беше възможно да води нормален разговор. Дори сега можеше да види как Глори се качва във втората лодка и държи ръката на другия мъж. Когато се хвърли в обятията на Натан, сякаш заби нож в ребрата му.
От детските си години, откакто родната му майка го напусна, Никълъс не беше плакал, но сега се бореше със сълзите, които напираха в очите му. Гърдите му бяха толкова стегнати, че едва дишаше. Защо беше такъв жалък глупак? Защо й повярва? Той беше зрял мъж, по дяволите! Хвалеше се, че познава жените — и със сигурност беше имал много повече жени от другите мъже. С Глори прекара само три жалки седмици. Защо я допусна в сърцето си? Защо си позволи да повярва, че тя е нещо особено?
Как можа да се влюби в нея като последен хлапак?
След като моряците натовариха лодката, Никълъс и двамата подофицери също се качиха на борда. Мъжете натиснаха греблата и се насочиха към кораба. Никълъс хвърли бърз поглед към Глори, която седеше до Натан. Той беше обгърнал крехките й рамене, сякаш искаше да я опази от любопитните погледи на моряците. Тя му се усмихваше и очите й бяха пълни с любов. Изобщо не се опитваше да се крие.
Никълъс се извърна и отново се прокле за глупостта си. Защо бе повярвал, че тя не е като другите жени?
Той стисна зъби и ръцете му се стегнаха в юмруци. Както обикновено, безсилието се превърна в гняв.
Тази жена го измами. Онова, което бяха споделяли, за нея беше само физическо удоволствие. В действителност тя обичаше само мулата на име Натан. Капитанът го разбра в мига, когато тя се хвърли в обятията му. Виждаше го и сега, защото тя седеше до него и му се усмихваше с безкрайна нежност. Е, добре, тя беше девствена. Но му бе дарила девствеността си само за да я закриля. Беше го използвала и сигурно през цялото време се е надсмивала зад гърба му. Още едно лесно завоевание, още един болен от любов идиот бе паднал в краката й.
Ако можеше да отиде при нея в този момент, Никълъс сигурно щеше да я стисне за стройната гушка и да я удуши безмилостно. Никога досега не беше изпитвал такъв безумен, сляп гняв. За първи път разбра защо някои мъже убиваха любовниците си в пристъп на ярост — и защо баща му беше започнал да се напива до смърт, за да забрави горещо обичаната жена.
Само със свръхусилия на волята Никълъс успя да извърне глава и да погледне към стройния кораб, който беше хвърлил котва само на неколкостотин ярда от тях. Макар и бавно, възвърна контрола над мислите и действията си и болката, която изпитваше, се превърна в глухо, мъчително туптене. Тя е само жена, не е по-различна от другите, които познаваше. Същата е като майка му. Цялата омраза от детството, подхранвана през годините от самотата и отчаянието, скрита дълбоко в душата му, сега се насочи срещу Глори.