Изведнъж го обзе мъртвешко спокойствие и той се обърна отново към нея. Тя се засмя тихо и кристалният звън, който толкова обичаше, издрънча в ушите му като счупено стъкло. Устата му се опъна в тънка, студена линия. Леденото спокойствие се превърна в брутална решителност.
Той пое дълбоко въздух, за да се овладее, облегна се на ръба и се загледа към „Блек Уич“, която идваше все по-близо. Нерадостна усмивка изкриви устата му.
— Заповядайте да вдигнат котвата, мистър Пинтасъл. Да тръгваме! — Никълъс се обърна към капитана на „Блек Уич“: — Оттук нататък аз поемам командването, капитан Дюран. Много ви благодаря за всичко.
Капитан Дюран, едър, мършав мъж с дълга моряшка брада, стоеше на кормилото. Носеше безупречна морскосиня униформа и месинговите копчета блестяха под следобедното слънце.
— Много съжалявам, че не успях да спася всички — каза Дюран. — Мак е видял потъването на лодката и е сигурен, че нито един не е оцелял. Няма смисъл да търсим повече. Като цяло загубите са учудващо малки.
Никълъс кимна сериозно.
— Корабокрушението винаги е катастрофа, капитане. Благодаря на бога, че не загинаха повече моряци.
— Никълъс? — Глори застана пред него, все още увита в дебелото моряшко одеяло. Мак и Натан вървяха по петите й.
— Ах, ето я и моята красива спътница, мис Самърфийлд. — Капитанът се обърна към втория подофицер: — Мак, аз ще отведа дамата в кабината си. Ти ще отведеш… слугата й в ареста. Ако не ме лъже паметта, бях заповядал да остане затворен, докато стигнем в Ню Йорк.
Натан вдигна рязко глава, Глори спря да диша.
— Никълъс, това не може да бъде! След всичко, което е изстрадал, мисля, че не е редно да се отнасяш така жестоко с него.
— Мак — повтори нетърпеливо капитанът.
Шотландецът го изгледа пронизващо, после кимна примирено.
— Тъй вярно, капитане. Ела с мен, момче — обърна се той към Натан. — Остава ни още малко път.
Натан докосна предупредително ръката на Глори и й показа с поглед, че не бива да протестира повече. След това тръгна подир Мак към килията.
— Ела с мен — заповяда Никълъс и съсредоточи цялото си внимание върху Глори.
— Трябва да ти призная нещо — изрече тихо тя и го последва под палубата.
Той се обърна към нея с подигравателно святкащи очи.
— Мисля, че е по-добре да ме наричаш „капитане“. — Преди да е успяла да отговори, той закрачи към стълбичката, слезе в коридора с каютите и се запъти към капитанската кабина. Глори го последва с лудо биещо сърце. Без да каже дума повече, той й отвори вратата. Помещението беше богато обзаведено и много по-просторно от капитанската каюта на „Спайдър“.
Глори влезе и се огледа нерешително.
— Съжалявам, че ти създавам затруднения, капитане.
— Няма нищо. Не се притеснявам.
Глори все още не можеше да проумее защо й говореше с този тон: строг, враждебен, едва ли не с омраза.
— Трябва да ти обясня нещо — повтори тихо тя.
— Наистина ли? Боя се, че ще ти разваля удоволствието, но вече знам за теб и Натан.
— Наистина ли?
— Знаех го от самото начало.
От сърцето й падна камък.
— Страхувах се да ти призная истината. Страхувах се, че няма да разбереш.
— О, напротив, напълно те разбирам. Не се тревожи повече за мен. — Той прекоси помещението и отвори красивия махагонов шкаф с резби. — Тук ще намериш рокли и бельо. Ако искаш да промениш нещо, в най-горното чекмедже има игла и конец. А сега те моля да ме извиниш, имам работа.
— Какво ще стане с Натан?
— Ще си остане в килията. — Без да я погледне, Никълъс се запъти към вратата. Затвори я малко по-шумно, отколкото трябваше, и Глори потрепери.
Тя стоя дълго неподвижна, неспособна да разсъждава разумно. Какво ставаше с него, за бога? Е, може би беше решил да се посвети изцяло на капитанските си задължения. Не беше възможно връзката им да се е променила така изведнъж само защото беше дошъл спасителният кораб. След вечеря ще говоря сериозно с него, реши тя. Щом корабът потегли, всичко ще се оправи. Дано да се отпусне, дано да се вразуми и да освободи Натан от ареста, помоли се горещо тя.
Ала си спомни мрачния капитан, който командваше „Блек Спайдър“ — човек, който нямаше нищо общо с дружелюбния, нежния Никълъс Блекуел, с когото се беше любила на острова. Душата й се изпълни със съмнения.
Никълъс не дойде на вечеря. Глори с мъка хапна по малко от изисканите ястия, които им поднесоха в елегантната офицерска столова. Очевидно „Блек Уич“ беше най-ценното му притежание. Безупречният му вкус личеше във всички мебели, като се почне от масивните, красиво резбовани, греди и се стигне до кованите месингови свещници по стените. Глори се надяваше, че той все пак ще се присъедини към компанията, и погледът й непрестанно търсеше вратата. Така копнееше Никълъс да влезе и да я дари с обичайната си топла усмивка…