Никълъс се отдръпна като опарен.
— Много добре, красива малка курво, ще получиш точно онова, което ти се полага.
Думите бяха като плесница и я отрезвиха моментално. Тя се опита да се изправи, но той отново я притисна във възглавниците. Сега вече Глори започна да се отбранява яростно. Това не беше човекът, когото обичаше. Това беше чужд човек. Луд, безумец. Напрегна всичките си сили, за да го отблъсне, но напразно. Погледът й се замъгли, по бузите й потекоха сълзи. След малко Никълъс спря.
Тя примигна и видя лицето му над своето — гневно, студено, но в дълбините на очите имаше горчивина, дори тъга.
Без да каже дума, капитанът стана и облече панталона си. Грабна ризата и ботушите, отиде до вратата и излезе. Трясъкът отекна като гръм в ушите й.
Глори се сви на кълбо и обгърна треперещото си тяло, сякаш искаше да се защити от спомена за случилото се. Успя да се пребори с режещата болка, докато стъпките му заглъхнаха по коридора, но силите й стигнаха само дотам. Избухна в мъчително хълцане и плака, докато заспа от изтощение.
Никълъс наблюдаваше пенестите вълни на океана, които се разбиваха в корпуса на кораба. Стоеше до релинга в пълен мрак; тесният сърп на луната само от време на време пробиваше облаците и хвърляше по малко светлина върху черните вълни.
— Ето къде си бил. — Мак изникна безшумно зад него.
— Не желая да говоря, Мак — каза капитанът. Погледът му беше вперен в далечината, ръцете му стискаха релинга с дива сила, сякаш с мъка се удържаше да не се хвърли в морето.
— Не обичам да се меся в работите ти, момче. Но сега виждам, че нещо не е наред, и не мога да мълча. Мис Глори е добро момиче, Ники. Длъжен си да се отнасяш добре с нея.
— Дръж се настрана, Мак. Предупреждавам те още веднъж — не се меси. — Капитанът се обърна към приятеля си. В погледа му имаше смъртоносна решителност. — Това не те засяга.
— Ти си ми като син, момче. Винаги съм се гордял с теб. Не прави така, че да се срамувам от делата ти. — Лунната светлина обля сбръчканото лице и Никълъс усети внезапна топлота. Очите на стария шотландец бяха пълни с неодобрение. Капитанът отвори уста да каже нещо, но веднага я затвори и отново се обърна към морето. Мак въздъхна дълбоко и го потупа по рамото. Без да каже нищо повече, той се запъти обратно към кабината си. Стъпките му отекнаха глухо по палубата. Никълъс го изчака да се прибере и си потърси скрито място на палубата. Болката беше непоносима.
14
Глори не излезе от кабината си през целия ден. Джош й донесе табла с ядене, надвечер отново намина да я види. Тя му благодари с топла усмивка и обясни, че има нужда от дълга почивка, за да се възстанови от преживяното на острова.
Когато се свечери, тревогата й нарасна. Дали Никълъс щеше да дойде пак? Откъде можеше да знае какво е намислил? Тя вече не означаваше нищо за него. Мъжът, който снощи нахлу в кабината й, беше чужденец, изпълнен със злоба и презрение. Кой знае какво можеше да й стори…
Тя вече не беше в състояние да чете мислите му и очакваше само най-лошото. Въображението й рисуваше страшни картини. Погледът й беше неотстъпно устремен към вратата, тялото й трепереше като в треска. Опита се да поправи още една рокля, но ръцете не я слушаха и иглата непрестанно падаше от скованите й пръсти.
Не можеше да го допусне отново до себе си. Обзета от внезапна решителност, тя завлече тежкото писалище до вратата. Трябваше да напрегне всичките си сили, но когато се справи успешно, въздъхна облекчено.
В шкафа намери само една копринена нощница. Би предпочела нещо по-просто, но трябваше да се задоволи с това, което й се предлагаше. Навлече я през глава и отново се запита на кого е принадлежала. Сигурно Никълъс беше любил другата жена тук, в това удобно легло. Дали и на нея беше шепнал същите страстни думи, които пареха сърцето й?
Тя се излегна в широката койка, но не можа да заспи. Всеки път, когато затваряше очи, виждаше пред себе си Никълъс и чудния остров, където бе познала любовта. Едрият мускулест мъж се смееше и сиянието в очите му беше доказателство за искрена любов. Докато живееха на острова, тя беше убедена, че е обичана Споменът стегна гърлото й. Чувстваше се толкова самотна. Непрестанно се мяташе, без да може да се успокои.
„И ти започна да говориш като Лавиния… като Лавиния… като Лавиния.“ Думите отекваха в главата й като злобно ехо. Тя затвори очи и се опита да прогони жестокия глас. Всеки шум в коридора късаше нервите й. Когато бравата изскърца, скочи от леглото като опарена.