— Довиждане, Джаго.
— Вие сте прекрасна дама, мис Глори. Гордея се, че се запознах с вас.
— Благодаря ти, Джаго. За всичко.
— Ако имате нужда от мен — каза Джошуа Пинтасъл, — веднага ще се отзова. Знаете къде да ме потърсите.
— Много ви благодаря, Джошуа. — Тя го целуна по бузата. — Никога няма да ви забравя.
Подофицерът понечи да каже още нещо, но се отказа. Обърна се и се отдалечи с приведени рамене. Глори го проследи с поглед и откри Никълъс, застанал до релинга. След като даде няколко резки заповеди, той се обърна към нея; макар че не я виждаше, тя усети остра болка. Ала дори когато я забеляза, капитанът не се помръдна от мястото си. Пронизващият му поглед беше впит в нея, сякаш искаше да запомни всяка подробност.
Сърцето й се сви. Болката беше толкова силна, че едва не загуби съзнание. Тя преглътна няколко пъти, отиде до отсрещния релинг и се хвана за гладкото дърво. Над главата й кръжаха и крякаха чайки, по доковете на Саут стрийт цареше оживление, но тя не виждаше и не чуваше нищо. От очите й капеха сълзи. Глори се упрекна сърдито и побърза да ги изтрие. Никой не биваше да види, че плаче.
Никълъс застана до нея, но тя не го погледна. Боеше се от онова, което щеше да открие в лицето му. Дали погледът му беше пълен с презрение — или с любов, за която тя копнееше с цялата сила на сърцето си? Макар че стоеше до нея, тя вече усещаше болезнено липсата му, сякаш бе слязла на сушата сама.
Ще заповядам да доведат Натан — проговори сухо той. Гласът му прозвуча измъчено. — Можеш да слезеш от борда, когато пожелаеш. Мак ще те придружи, където отиваш.
— Леля ми живее в Ню Йорк — отговори овладяно тя. — Името й е Флорънс Самърфийлд Стейси. Сестрата на баща ми. Живее в близост до батареята.
Глори избягваше да го погледне. Двамата бяха споделяли живота си в продължение на няколко седмици, а сега стояха един до друг като непознати. Всъщност ние знаем толкова малко един за друг, каза си с болка тя. На острова бяха само двамата; не беше нужно да говорят за други хора, за да запълнят живота си.
Никълъс помълча, сякаш търсеше подходящите думи.
— Щом натоварим кораба, ще потегля за Барбадос.
— Какво? — Глори затвори очи. Само да не припадна, повтаряше си отчаяно тя. Дано не беше чул треперенето на гласа й. Трябваше да си заповяда да вдигне глава към него, защото не можеше да си тръгне, без да е видяла за последен път очите му.
— Да — отговори глухо той, без да отмества поглед от морето. — Ще поработя известно време в Карибието. Времето там е много по-хубаво. — Очите му бяха празни, сякаш се беше постарал да изличи от тях всяко чувство, устата беше скована в тънка, строга линия. На лицето му беше изписана непозната досега тъга.
— Ще ти изпратя обратно тези дрехи — проговори тихо тя.
— Приеми ги като подарък.
— Сбогом, капитане — прошепна тя, защото нейният Никълъс вече не съществуваше. После се надигна на пръсти и го целуна по бузата. Обърна се рязко, прихвана розовите поли и се запъти към Мак, който я очакваше. Джошуа Пинтасъл изкачи стълбичката към предната палуба, следван от Натан, който изобщо не изглеждаше изтощен. Той примигна няколко пъти срещу яркото слънце и й се усмихна. Глори се хвърли в прегръдката му.
— Милата ми… — Натан я притисна до гърдите си.
— Добре ли си? — попита с треперещ глас тя.
— Нищо ми няма. — Той хвърли бърз поглед към капитана. — Но ти не изглеждаш добре. Да не си болна?
— Само съм малко уморена — отговори тихо тя и се насили да се усмихне.
— Какво стана междувременно? Надявам се, че капитанът е поискал ръката ти?
Глори си припомни, че Никълъс се славеше като умел дуелист с пистолет и ножове и си представи как Натан щеше да го предизвика на двубой.
— Да — излъга смело тя. — Но аз отказах.
— Какво? Сигурна ли си? Не помисли ли, че ще има скандал?
— Какво ме интересува скандалът!
— Татко щеше да те принуди да се омъжиш.
— Не мога да се омъжа за този човек, Натан. Това е най-важното, нали?
— За мен най-важното е да си щастлива, Глори.
— Онова, което ти стори, беше достатъчна причина да откажа предложението му — отговори сковано тя.
— Няколко дни в затвора са малка цена за цял живот свобода. — Меките кафяви очи я огледаха изпитателно. — Какво стана на острова? Нали знаеш, може да има… усложнения.
Глори се изчерви до корените на косата.
— Аз съм виновна за всичко. Можех да му откажа. А що се отнася до… усложненията… можем само да се надяваме, че ще си ги спестя.