— Наистина ли си твърдо решена да останеш неомъжена?
— Натан, моля те. Крайно време е да тръгваме. — Тя изправи рамене, прихвана полите си и се запъти към гредата, където Мак я очакваше търпеливо. Лицето му изразяваше дълбока тъга. Глори се опита да изглежда по-уверена и вирна брадичка. В никакъв случай няма да се обърна, каза си, докато вървеше по гредата към сушата. Няма да позволя на Никълъс Блекуел да тържествува.
Тя улови ръката на Мак и закрачи напред към оживената Саут стрийт. Ала когато завиха към Уол стрийт, не можа да се удържи и хвърли последен поглед към „Блек Уич“. Никълъс стоеше до релинга, беше вдигнал единия си крак на гредата и се държеше здраво за вантите. Вятърът издуваше ръкавите на бялата ленена риза. Даже от това разстояние тя различи гъстите черни косъмчета на гърдите му. Видя, че гледа след нея и се запита за какво ли мисли. Защо не можеше да я обича? Господи, как копнееше за любовта му!
Знаеше, че всъщност трябва да го мрази, но изпитваше само любов. И болка. Непобедима, потискаща, мъчителна болка. Никога не я беше боляло така. А тъгата беше дори по-дълбока, отколкото след смъртта на баща й. Как щеше да живее оттук нататък? Имаше ли смисъл да продължи да живее? Боейки се, че краката й ще омекнат, тя се хвана по-здраво за Мак и двамата продължиха напред по оживените улици.
Минаваха между каруци и талиги, коне и пешеходци. Един търговец стоеше сред купчина бъчви, вързопи и пакети пред малък ресторант и се опитваше да надвика множеството с напевните си призиви. В близката сграда, обясни й Мак, била борсата, там се сключвали договори за товарни кораби и се застраховали товарите.
Глори слушаше с половин ухо обясненията му. Едва се крепеше на краката си. Тъй като не носеха куфари и къщата на леля й беше само на няколко преки, бяха решили да идат пеша. Тя се възползва от случая, за да подреди мислите си. Лелята не я очакваше, но старата дама напускаше града твърде рядко и със сигурност щеше да си бъде у дома. Двете се виждаха рядко, но Глори винаги беше обичала леля Фло. Обичаше я дори повече, отколкото родната си майка. Може би защото и баща й я обичаше с цялото си сърце.
За последен път Глори видя крехката, болнава стара дама на погребението, но тогава беше толкова объркана, че не намери време да си поговори с нея. Леля Фло я разбра и не се опита да й се натрапи. Глори беше сигурна, че тя ще прояви разбиране към бягството им от плантацията и Ще се постарае да помогне на Натан.
Най-после стигнаха до голямата тухлена къща. Натан почука с тежкото месингово чукче по резбованата дървена врата. Появи се дребен, мършав портиер с тясно лице.
— Моля, съобщете на мисис Стейси, че племенницата й е пристигнала и желае да я види — изрече на един дъх Глори.
Без да се усмихне, портиерът я въведе в приемния салон. Помещението беше обзаведено в популярния федералистки стил, с висок таван, украсено с много резба, и няколко врати, които не водеха за никъде, но му придаваха известна симетрия.
— Време е да вдигна котва, момиче — каза Мак. — Ще се справите ли без мен?
Глори кимна смело на загрижения шотландец.
— Чувствам се отлично, благодаря, Мак.
— Защо ли не ви вярвам? — Мак сведе поглед към върховете на ботушите си, които изглеждаха износени и мръсни на фона на блестящия паркет. — Момчето се държи като идиот. Никога не съм го виждал такъв. Много съжалявам, че не се получи.
— Благодаря ти за съчувствието, Мак. — Тя го целуна по грапавата буза, той я помилва и изчезна от салона, преди да се появи леля й.
— Глори? Велики боже? Какво търсиш в Ню Йорк? — Добродушните сини очи на старата дама, същите като очите на брат й, засияха от радост. — И Натан е с теб! — Тя го прегърна сърдечно. — И майка ти ли е тук? — Тя се огледа, но отговорът на Глори я накара да спре насред движението.
— Трябва да ни помогнеш, лельо Фло. Натан ще се върне в училището си, но ни трябва подслон… поне докато намеря пощенски кораб, с който да се върна на юг.
Глори пламенно се надяваше, че лелята ще ги приюти в дома си поне за няколко седмици. Трябваше й време, преди да се върне в Самърфийлд Мейнър. Време, за да си изясни какво чувства и как ще живее оттук нататък.
— Боя се, че историята е дълга.
— Имам предостатъчно време. Джереми ще ви покаже къде да се настаните. Първо се освежете и си починете, след това ще поговорим. Разбира се, можете да останете, колкото желаете.
Глори прегърна с обич леля си. Притисна се до меките й гърди и очите й отново се напълниха със сълзи. Пребори се с напора да заплаче и последва дребния портиер по стълбата.
Флоранс Стейси проследи племенницата си със загрижен поглед. Едва бе познала момичето в салона. Твърде късата рокля, приведените рамене, празното тъжно лице. Веднага разбра, че се е случило нещо страшно, Флоранс пое дълбоко дъх. Всички роднини, попаднали в затруднено положение, търсеха помощта й. Тя се радваше, че й се доверяват и с готовност им помагаше.