Глори изкачи стъпалата с безкрайна умора, сякаш имаше олово в краката си. Флоранс въздъхна съчувствено. Обичаше момичето като собствена дъщеря, още повече че съдбата не я беше дарила с деца. Трябваше непременно да разбере какво се е случило.
Вечерта Глори разказа на леля си какво беше сторила майка й на Натан и как двамата бяха напуснали Чарлстън с „Блек Спайдър“. Разказа за страшната буря и как капитан Блекуел й спаси живота. Разказа историята си колкото можеше по-делово и безлично, премълча за ареста на Натан и спести всичко, случило се на острова между нея и Никълъс.
Натан разбра, че старата дама искаше да поговори насаме с Глори, затова веднага след вечеря се извини с умора и се прибра в стаята си.
— Хайде да седнем в дневната — предложи Флоранс. — И да изпием по чашка хубаво шери.
— Чудесна идея — съгласи се Глори.
Когато се настаниха на удобния диван в стила кралица Ан, Флоранс реши да говори направо.
— Ти ми разказа за случилото се през последните седмици. То не е толкова страшно. Ще заменим загубените дрехи. Ще изпратим Натан в училището, а аз ще пиша на майка ти. Надявам се да я вразумя. Може би ще успея да я склоня да освободи Натан, както искаше баща ти. Дотогава ще останеш при мен. Имам чувството, че още не смееш да се върнеш вкъщи.
— Права си, лельо Фло. Нямам сили да се изправя срещу мама. Преживях толкова много, че… — Тя отпи голяма глътка шери и сведе поглед. Течността опари гърлото й и очите й се напълниха със сълзи.
— Вярно е, преживяла си много. Но разказът ти не обяснява защо си толкова тъжна и отчаяна. Няма ли да ми се довериш?
Глори вдигна рязко глава и погледна в доброто лице на леля си.
— Толкова ли ми личи?
— Да, миличка. За съжаление.
Глори отпи още една глътка шери, приглади розовата рокля, предоставена й от Никълъс, и се облегна назад.
— Мъжът, който ми спаси живота — капитан Блекуел… Попаднахме на необитаем остров и почти три седмици живяхме заедно. Влюбих се в него. — Тя прокара пръсти по ръба на кристалната чашка и за момент отново видя Никълъс, какъвто беше на острова: красив, усмихнат, изпълнен с любов. Усмихна се с копнеж. — Истината е, че се влюбих в него още при първата ни среща. Това стана на бала за деветнадесетия ми рожден ден. Той беше надменен, нагъл, рязък — и безкрайно чаровен. Омая всички жени. Естествено аз бях решена да не го харесвам. Беше приятел на татко и съм почти убедена, че татко искаше да се омъжа за него. — Тя се опита да преглътне буцата в гърлото си. — Когато се спасихме, бях твърдо убедена, че ще се оженим.
— И защо не го направихте? — попита тихо леля Фло и помилва ръката й.
— Той не ме иска. Вероятно се е възползвал от благоприятния случай с корабокрушението, за да се позабавлява с мен, преди да се върне в цивилизацията. Не знам. Не съм сигурна. Времето, което прекарахме на острова, беше като прекрасен сън. Той се грижеше за мен, закриляше ме. Бях убедена, че изпитва същото като мен. — Глори вдигна глава и по бузите й потекоха сълзи. — Усмихваше се, научи ме да плувам, грижеше се за мен, когато ме убоде медуза, и… о, лельо Фло, обичах го с цялото си сърце! — Глори не можа да продължи. Прегърна леля си и заплака горчиво. Стройното й тяло се разтърси от ридания.
— Милото ми дете! Бедното ми момиче! — Флоранс я притисна до гърдите си, помилва я по косата и я окуражи да се наплаче на воля. Глори и сама разбираше, че вече не е в състояние да спре сълзите си. Леля й я залюля като бебе в ръцете си и зачака потокът да пресекне.
— Можеш да останеш, колкото искаш. Винаги съм искала дете, но небето не ме удостои с тази милост. Ти си ми като дъщеря. — Тя помилва бузите на племенницата си, опитвайки се да намери думи, които да намалят болката й. — Не мога да понеса мисълта, че си била така жестоко наранена. Но съм уверена, че този мъж има добро сърце, иначе нямаше да се влюбиш в него. Един ден ще преодолееш болката и ще намериш друг, когото да обичаш. Дотогава ще бъда до теб и ще те подкрепям.
Глори изтри сълзите си. Погледна в тясното, осеяно с бръчки, лице на леля си и проговори едва чуто:
— Не знам дали ще се справя, лельо. О, защо не загинах, когато корабът потъна!
— Никога не казвай това, Глори, никога, чуваш ли! Животът ни е даден от Господа и трябва да го живеем.
Глори прехапа треперещите си устни.
— Права си, мила лельо.
— Добре. Хайде, време е да си легнеш.