— О, да, на мисис Уентуърт, в деня след пристигането ни. Не желая повече да лъжа. Аз се гордея с Натан и никога вече няма да отрека роднинството ни.
Флоранс помилва ръката й.
— Клюките ще заглъхнат — опита се да я утеши тя. — Винаги става така. Името Самърфийлд има тежест. Докато се върнеш у дома, всичко ще е забравено.
— Боя се, че не е толкова лесно.
— О! И защо не?
Когато Глори не отговори, лелята пое шумно въздух.
— Мили боже! Нима искаш да кажеш, че си…
— Да, лельо, бременна съм.
Само след месец двете жени потеглиха за Бостън. Глори постепенно се разширяваше в талията. Първо имаше чувството, че Никълъс й е изиграл последния си подъл номер. Но когато минаха няколко седмици и детето се раздвижи в нея, враждебността й се изпари. Това беше нейно дете. То беше само жертва на жестоката игра, която Никълъс играеше с майка му. Можеше да мрази само един човек — Никълъс. Той беше разрушил живота й.
Флоранс имаше красива къща в Бостън. Починалият й съпруг Леонард я беше наследил от родителите си, които бяха немци. Той обичаше старата тухлена сграда и сърцето не й позволи да я продаде дори след смъртта му. Сега се радваше, че я бе запазила.
— Ще ти дадем ново име. Ще разправяме, че си млада вдовица, а мъжът ти е загинал при ловна злополука. Тъй като имаш лек южняшки акцент, ще кажем, че си моята племенница от Савана — и това е много близо до истината. Ти си мисис…
— Хатерас — допълни с мрачен хумор Глори. — Изглежда ми повече от подходящо, тъй като именно оттам започна нещастието ми.
— Здравей, мис Глория Хатерас! — Флоранс целуна племенницата си и й се усмихна окуражително.
Глори започна да харесва Бостън, макар че времето беше доста по-хладно. Дните бяха свежи и ясни, есенният въздух я съживи. Скоро стана още по-студено, но настроението й се подобряваше с всеки ден. Чакаше дете и му се радваше.
Разтревожи я единствено предупреждението на лекаря: „Бебето не лежи добре — обясни й той. — Очевидно няма добра опора. Трябва много да почивате и да бъдете предпазлива. Здравето ви също е нестабилно. От днес нататък ще се храните три пъти дневно и ще спите колкото се може повече.“
Глори се вслуша в препоръките му. Леля Фло беше постоянно до нея, всеотдайна като майка.
Първите седмици бяха най-лошите. Всяка сутрин й прилошаваше, беше бледа и болнава, загуби доста килограми. Най-после сутрешното гадене престана, но все още не се чувстваше достатъчно силна и бодра.
Глори седеше в дневната, облечена в удобна памучна рокля, и се упражняваше да плете на една кука, изкуство, което беше овладяла малко преди бягството си. На улицата играеха деца. В мраморната камина пращеше буен огън.
— Здравей, мила. — Леля й влезе в дневната под ръка с едър кестеняв мъж, облечен в елегантен тъмносив сюртук, бургундско-червена жилетка и морскосин панталон.
— Глори, скъпа, това е Джордж Макмилън, добър приятел на чичо ти Леонард.
Джордж Макмилън изглеждаше към средата на тридесетте. Няколкото сиви косъма в косата го правеха да изглежда по-изискан, но съвсем не възрастен. Беше строен, с добре тренирано тяло и изглеждаше почти красив. Усмивката му беше топла и дружелюбна и за първи път от седмици Глори усети, че интересът й се събужда.
— Много се радвам да се запозная с вас, мистър Макмилън.
Той поднесе ръката й към устните си и Глори се усмихна поласкано на галантния жест. Колко време беше минало, откакто се отнасяха към нея като към дама? Май наистина й беше липсвало.
— Моля ви — продължи Макмилън с дълбок, топъл глас, — ще се чувствам почетен, ако ме наричате Джордж.
Тримата прекараха няколко часа заедно и разговаряха за всичко, като се започне с времето и се свърши с политиката. Тъй като имаше много свободно време, Глори четеше „Бостън Трансскрипт“ и „Либерейтър“ от кора до кора. Вторият вестник се застъпваше решително за освобождаването на робите.
Докато живееше в Самърфийлд Мейнър, тя се интересуваше главно от новите си рокли и от предстоящите балове, но след онова, което бе преживяла, се замисли сериозно над живота.
Отношението към робите я вълнуваше най-силно. Четеше с интерес за групата на Лойд Гарисън и Фредерик Дъглас, наречена „подземна железница“. Тази група помагаше на избягали роби да стигнат в Северните щати и да започнат нов живот.
Както се оказа, Джордж Макмилън също беше яростен противник на робството.
— Ще се радвам, ако вземете участие в следващата ни сбирка, мисис Хатерас. Ще се състои в църквата на Парк стрийт. Днес не е много модно да се помага на избягали роби. Не знам дали ще имате тази смелост, но хора като вас са ни много необходими. Особено от Южните щати. Щастлив съм да узная, че не всички южняци одобряват отживяла институция, каквато е робството.