Джордж започна да ги посещава често. Двамата участваха заедно в няколко сбирки, докато тялото на Глори наедря и вече не беше прилично да излиза на улицата. Обществото не одобряваше появата на бременна жена на публично място, а Глори беше решена да остане незабелязана — за да не настрои и бостънци срещу себе си, както беше станало преди време в Ню Йорк.
Макар че лекарят й беше наредил да почива, тя обичаше да обикаля улиците на града с каретата на леля си. Тухлената къща се намираше на Бейкън стрийт, недалече от Комън стрийт. Кочияшът получаваше нареждане да мине покрай Кингс Чапъл, по Тремънт стрийт, а после да завие на запад в посока Чарлс Ривър. Само веднъж отидоха на пристанището. Високите, полюляващи се от лекия бриз, мачти на шхуните и пощенските кораби събудиха болезнени спомени, които се беше постарала да погребе дълбоко в сърцето си. Отново видя Никълъс, който крачеше по палубата или стоеше зад кормилото, как претърсваше хоризонта за признаци на буря или устояваше на силното люлеене и поривите на вятъра.
Отново се запита къде е той сега и с какво се занимава, дали мисли за нея и усеща ли болезнено липсата й. Само този път даде воля на чувствата си, макар че Никълъс Блекуел й липсваше във всяка минута от живота й. Сърцето й копнееше за него; тялото й жадуваше за милувките му.
Едновременно с това омразата й растеше. С всеки ден, с всяка минута го мразеше повече, по-силно. Понякога се чувстваше като замаяна. И ожесточена. И напълно празна. Пламенно се надяваше, че щом роди детето си, всичко ще тръгне на добре.
15
— О, мастър Брад! Каква отрада за старите ми очи! Влезте, млади господарю, влезте! — Белокосият негър покани Брадфорд Сейнт Джон в приемната на елегантно обзаведената градска къща в близост до Бродуей.
— Здравей, Исаак!
— Капитанът със сигурност ще се радва да ви види. — Старият слуга сведе поглед. Поклати бавно глава и рядката бяла коса се разпиля по раменете му. — В последно време не е на себе си, мастър Брад. — Загриженото му лице потъмня още повече и каза на Брад всичко, което трябваше да знае.
— И аз така чух. — Брад беше много загрижен за несъщия си брат. Никълъс беше пристигнал в Ню Йорк преди няколко седмици и живееше напълно уединено, което изобщо не беше типично за него. Малкото приятели, които допускаше в къщата си, разказваха за гневни изблици, капризи и внезапни пристъпи на отчаяние. — Къде е той?
— В кабинета си. Ще му кажа, че сте дошъл. — Старецът зашляпа бавно към вратата, но Брад го задържа.
— Знам пътя. Благодаря ти, Исаак.
Старият негър беше свободен цветнокож Служеше на Никълъс, откак Брад се помнеше. Познаваше темперамента му по-добре от всеки друг. Щом и Исаак беше загрижен, значи положението беше още по-лошо, отколкото се беше опасявал Брадфорд.
Докато вървеше по слабо осветения коридор, който в други дни изглеждаше светъл и весел, Брад размишляваше дали полумракът отговаряше на настроението на домакина. След като почука тихо на тежката дървена врата, той вдигна резето и отвори. Никълъс беше толкова потънал в мислите си, че не чу нищо. Седеше пред камината, взираше се в пламъците и стискаше полупълна чаша с бренди в необичайно измършавялата си ръка.
— Здравей, Никълъс — проговори тихо Брад.
Капитанът се обърна и очите му се проясниха, а мрачното лице се разведри. В следващия момент скочи и се запъти с големи крачки към брат си. Протегна му ръка, Брад я разтърси здраво и двамата сърдечно се прегърнаха.
— Изглеждаш още по-зле, отколкото ми разказаха — заговори направо Брад. Сърцето му се сви от болка.
Никълъс направи опит да се усмихне.
— Какво правиш в града?
— Смятам да прекарам Коледа в Теритаун при мама. Градът не е далеч, а не сме се виждали отдавна. Много ми липсваше, знаеш ли?
— И ти на мен — отговори Никълъс. — Седни, ще ти налея чаша бренди.
Брад се настани на кожения диван. Никълъс му подаде кристалната чашка и отново се отпусна в голямото си кресло пред огъня.
— Направил си мускули — отбеляза Никълъс и Брад се усмихна, защото знаеше, че никога няма да изглежда силен като несъщия си брат. Дори сега, макар че беше неузнаваемо измършавял и лицето му беше хлътнало, Никълъс Блекуел излъчваше сила и обаяние. Осем години по-младият Брад обожаваше Никълъс. Той плащаше таксата за училището в Харвард, той притежаваше имението, където живееше майка му. За Брад Никълъс беше по-скоро баща, отколкото по-голям брат.
— Напредваш ли в училище? — попита Никълъс. — Вярвам, че си отличник, както винаги. Гордея се с теб, Брад.