— Справям се. Мама също е добре — ако това те интересува. Но ти не изглеждаш никак добре. Тревожа се за теб.
— За мен? И защо, за бога, се тревожиш за мен?
— О, разбира се, прав си — отзова се иронично Брад. — Ти си твърде голям негодник, за да си струва да се тревожа за теб. Доколкото чух, в Карибието си водил безпътен живот.
Никълъс се изсмя горчиво. Брад никога не беше чувал този корав, дори груб смях.
— В началото да — потвърди Никълъс. — Но много скоро престанах. Боя се, че интересът ми към красивия пол е безвъзвратно угаснал.
Брад отпи глътка бренди. Надяваше се алкохолът да го отпусне и да му вдъхне смелост. Не му убягна, че брат му отново се взираше с празен поглед в пламъците.
— Чух за корабокрушението. — Трябваше най-после да заговори по темата, която го интересуваше.
Никълъс го погледна с безразличие.
— Както виждаш, жив съм.
— Да, виждам. — Брад почука с пръст по чашата си. — Младата дама, която е била с теб — името и беше Глория Самърфийлд, нали? Целият град говореше за нея. Сигурен съм, че не е била лесна плячка даже за големия ми брат. — Той се изсмя тихо, надявайки се да предизвика някаква реакция. — Бях убеден, че ще се ожениш за нея. Все пак тя е дъщеря на Джулиън Самърфийлд.
Лицето на Никълъс потъмня. По хлътналите бузи затанцуваха сенки и той заприлича на призрак.
— От друга страна обаче, ти никога не си криел мнението си за брака.
Никълъс не отговори. Погледът му отново беше прикован в пламъците.
— А знаеш ли, че момичето е било отхвърлено от нюйоркското общество? Нарекли я „капитанската уличница“. Не намираш ли, че е отвратително да се говори по този начин за едно младо момиче?
Никълъс се напрегна и Брад видя как вената на врата му запулсира.
— Доколкото разбрах, заминала за Бостън — продължи безмилостно Брад. — Вероятно заради детето.
Никълъс вдигна глава.
— Какво дете?
— Почти никой не знае, че е била бременна. Аз научих от един познат в Харвард и реших да проверя слуховете. Все пак това дете е твое.
— Мое? Не говори глупости!
— Аха. Значи тя наистина е уличница.
Никълъс скочи от креслото и даде воля на гнева си.
— Дръж се настрана, Брад. Това не те засяга.
— Вероятно си имал пълно право, като не си се оженил за нея. Особено след като открито е заявила, че онзи красив мулат й е брат. Името му беше Натан, нали? Разказаха ми, че майка й искала да го прати на полето, затова двамата избягали. Това момиче има кураж, трябва да му се признае. Брат й учи в Ню Йорк. Иска да стане ботаник.
Чашата в ръката на Никълъс се счупи на хиляди блестящи парченца и кехлибарената течност потече по панталона му. Едва когато Брад скочи от дивана и стисна ръката му, капитанът разбра, че е окървавен.
— Господи, Никълъс! — Брад извади кърпичката си и я уви около пръстите му. — Защо счупи чашата?
Никълъс го гледаше безмълвно. Лицето му беше мъртвешки бледо, сякаш всеки миг щеше да загуби съзнание. След минута успя да съсредоточи вниманието си върху Брад. Забеляза колко стреснат беше брат му и прочете на лицето му въпроса, който все още отекваше в помещението. Когато най-сетне заговори, гласът му прозвуча безжизнено:
— Аз повярвах, че Натан й е любовник. Че тя обича него, не мен. Че ме е измамила, за да стигне с любовника си до Ню Йорк. Че не е по-различна от другите жени, които познавам.
— Но тя наистина е различна!
— Прав си.
— Направил си грешка — проговори съчувствено Брад. — Всекиму може да се случи.
Никълъс поклати глава. Лицето му пребледня още повече.
— Това беше повече от грешка. Глори беше най-доброто, което съм имал в живота си, а аз я отблъснах.
Брад сложи ръка на рамото му.
— Още не е късно, Никълъс.
Капитанът не го погледна. На челото му избиха ситни капчици пот, ръката му затрепери.
— Тя никога няма да ми прости, Брад.
— Не можеш да бъдеш сигурен. Освен това трябва да мислиш за детето. То е и твое.
— Не знам, Брад. Такава каша забърках. — Никълъс стана и окървавената кърпичка падна на килима, но той изобщо не си направи труда да я вдигне.
— Момичето има нужда от теб, Никълъс — настоя тихо Брад.
Капитанът се обърна към него. Устата му беше стисната решително; решението, което бе взел току-що, трябваше да промени целия му живот.
— Знаеш ли, всъщност аз имам по-голяма нужда от нея — призна с изненадващо мека усмивка той. Промяната беше толкова рязка, че Брад зяпна смаяно. Никълъс сложи ръка на рамото му и двамата тръгнаха заедно към вратата.
— Благодаря ти, Брад. За всичко. Ти си най-добрият приятел, който мога да си пожелая. Но сега те моля да ме извиниш. Трябва да си приготвя багажа. — Той се усмихна широко и Брад въздъхна облекчено: това беше отново предишният Никълъс, горещо обичаният голям брат. — Ще замина утре сутринта. Трябва да свърша нещо важно в Бостън.