16
— Видя ли я, момче? — Мак пристъпи към капитана. Все още в черния си сюртук, Никълъс стоеше до релинга на „Блек Уич“ и се взираше в гладките води.
— Видях я. — Намираха се в пристанището на Бостън, в близост до военния порт Чарлстън. Няколко кораба бяха извадени в сух док за ремонт и приличаха на огромни призраци. Беше Бъдни вечер и работниците почиваха.
— Добре ли е? Как изглежда? — Мак едва скриваше вълнението си. Никълъс се обърна към него и старият шотландец с радост отбеляза, че лицето му отново е добило здравия си тен.
— Прекрасна е — отговори Никълъс. — Малко е бледа, но въпреки това изглежда по-красива от всякога.
— Хайде, момче, разкажи ми — настоя Мак. — За какво си говорихте?
Никълъс се поколеба още малко, но сивите му очи сияеха.
— Заяви ми, че ще се омъжи за Джордж Макмилън.
— Кой е Джордж Макмилън? И защо, по дяволите, се радваш? — Мак развълнувано пристъпваше от крак на крак.
Никълъс се усмихна. За първи път от доста време насам му беше лесно да се усмихва.
— Защото аз й заявих, че ще се омъжи за мен и за никого другиго. И знам, че ще стане точно така. — В очите му отново светна решителността, която бе превърнала избягалото от къщи момче в господар на огромна флота.
Мак го тупна по гърба.
— Ето го отново моят Никълъс! Тя те обича, момче. Рано или късно ще ти прости.
Усмивката на Никълъс угасна.
— Не съм толкова сигурен, Мак. Но не обича и Макмилън, затова ще се омъжи за мен. Освен това детето, което расте под сърцето й, е мое. То трябва да получи подходящо възпитание, и това е моя задача.
— Ти май си убеден, че ще имаш син?
— Е, ще се радвам да е син, но ако е хубаво момиченце като Глори… кой би се разочаровал?
— Ти си добро момче, Никълъс. Винаги съм го знаел. Само дето го беше забравил за известно време.
Никълъс кимна замислено.
— Най-добре е да си легна. Утре ще имам нужда от цялата си сила, за да се справя с упоритата малка южнячка.
Мак се изкиска и отново го потупа по рамото. Никълъс пое дълбоко дъх, напълни дробовете си със соления морски въздух. Звездите сияеха над него; беше престанало да вали. Въздухът беше толкова чист и студен, че сребърният сърп на луната изглеждаше невероятно близо. Капитанът се чувстваше отново млад и пълен с надежда. Беше готов да приеме предизвикателството.
— Говорих с отец Маркъм в Кингс Чапъл. Готов е да ни венчае веднага след коледната служба. — Джордж Макмилън стисна ръцете на Глори.
— Но аз съм още в траур.
— Уверен съм, че баща ви ще разбере. Трябва да мислите за детето. Когато станете моя жена, вече никой няма да има право да застава между нас.
— Вероятно сте прав, Джордж. Но всичко стана толкова… бързо. — Глори погледна безпомощно леля си, която седеше със загрижено лице на дивана. — Какво ще кажеш, лельо Фло?
— Само ти можеш да решиш кое е най-доброто за теб и за детето. — Флоранс погледна Макмилън. — Вие сте един от най-добрите хора, които съм срещала в живота си, Джордж. Ще бъдете добър съпруг на племенницата ми и ще се гордея, че сте член на нашето семейство. Но Глори трябва да помисли много добре, преди да избере. Капитан Блекуел е бащата на детето. Помоли я да се омъжи за него. Не бива да отхвърляме лекомислено това предложение.
— Както обикновено, капитан Блекуел не си направи труда да ме помоли — възрази ядно Глори. — Заповяда ми. Това е нещо съвсем друго.
— Ти си една дебелоглава млада дама, Глори. Гневът заради миналото не бива да влияе върху решенията ти за бъдещето.
— Не мога да се омъжа за него, лельо Фло. Не мога да му имам доверие, не разбираш ли? Никога вече. Ще живея в постоянен страх, че пак ще се отнесе жестоко с мен.
— Ами Джордж? — попита настойчиво лелята.
— Джордж е приятел и верен спътник. — Тя говореше за него, като че го нямаше в стаята. — Той ме уважава, аз също го уважавам. Ще му бъда добра съпруга.
Флоранс въздъхна примирено.
— Тогава приеми предложението му.
Глори се обърна към красивия посивял мъж с меки кафяви очи.
— Ще ми трябват няколко минути, за да се преоблека. Все пак една жена се омъжва веднъж в живота си, нали?
Джордж я придружи до стълбата.
— Вие ме направихте най-щастливия човек на земята, Глори.
Тя кимна и извърна лице. Гърлото й беше пресъхнало, в очите й пареха сълзи. Трябваше да се усмихва, не да плаче, трябваше да бъде щастлива, а не тъжна. Всичко стана толкова бързо, внушаваше си за стотен път тя. Докато тичаше нагоре по стълбата, се опитваше да си представи живота на детето си и тъгата й се усилваше. Наистина ли постъпваше правилно? Детето не беше само нейно, то беше и на Никълъс. Изведнъж видя пред себе си безчувствения капитан, който я прелъсти и отблъсна. Който можеше да бъде брутален като никой друг. По дяволите, каза си тя, Джордж Макмилън ще възпита детето ми, не Никълъс Блекуел. Изпъна крехките си рамене и забърза към стаята си.