— Тогава да завършим церемонията — проговори глухо той.
Глори се върна пред олтара, без да поглежда Джордж Макмилън.
— Капитанът е прав, мистър Маркъм. Щях да се омъжа не за този, за когото трябва. Моля, започнете още веднъж. Годеникът ми се казва Никълъс Блекуел.
Джордж се хвърли към нея.
— Какво говориш, Глори? Заплаши ли те този безумец?
— Детето е негово, Джордж. Това е факт. Не мога да го променя.
— Моля те, Глори, сигурен съм, че е възможно и друго решение!
— Не, Джордж. Не искам да ти причиня болка. Моля те да ми простиш за всичко, което преживя заради мен. Надявам се, че няма да ме споменаваш с лошо.
— Аз те обичам, Глори. Как бих могъл да мисля лошо за теб?
— Най-добре е да ни оставиш сами.
Ала Джордж Макмилън не позволи да бъде отпратен толкова лесно. Той се изправи в целия си ръст и се обърна към капитан Блекуел.
— Вие засегнахте честта ми, сър. Изисквам удовлетворение.
— О, господи, не! — изплака отчаяно Глори. — Само това не! Моля те, Джордж — прошепна нещастно тя. — Не го прави. Той ще те убие. Моля те, не се дуелирай с него!
— Послушайте дамата, Джордж — подкрепи я Никълъс и гласът му прозвуча без следа от надменност. — Вие сте добър човек. Не искам да умрете.
— Изисквам удовлетворение. Нима сте не само негодник, но и страхливец?
Никълъс се пребори с напиращия гняв. Само преди месец нямаше да се поколебае нито секунда. Сега погледна Глори, която беше пред пълен физически и душевен срив, после отмести поглед към Джордж Макмилън. Толкова искаше да й спести нови страдания. Макмилън стоеше пред него и чакаше отговор. Явно нямаше да се откаже.
— Не можете ли да почакате до утре сутринта? — попита той с небрежност, която не изпитваше. — Все пак днес се женя.
Лицето на Макмилън почервеня от гняв.
— Утре на разсъмване. Точно под Брайдс Хил се намира малка горичка. Ще се срещнем там.
— Както желаете.
Джордж се обърна, втурна се като луд по пътеката между пейките и затръшна с такава сила тежката врата, че тя едва не се разтроши на парченца.
— Моля те, Никълъс — прошепна нещастно тя. — Не го прави!
— Сега ще направя нещо много по-важно — ще се оженя за теб. — Той взе студената й ръка и я мушна в топлата свивка на лакътя си. Глори усети гладката материя на черния сюртук и неволно я погали с вледенените си пръсти. Изпитваше гняв и смъртен страх. Най-много й се искаше да се обърне и да избяга.
— Продължаваме ли? — попита Никълъс, преди тя да е успяла да реагира. В очите му светеше такава мекота, че не можеше да не му повярва. Погледът и силната ръка й помогнаха да победи бушуващия страх.
— Довери ми се, скъпа. Всичко ще бъде добре.
— Веднъж вече ти се доверих — отговори тя и той потръпна като от удар.
Церемонията мина спокойно. Никълъс сложи скованите й пръсти в голямата си топла ръка и тя усети силата на излъчването му. Нещо от тази сила се вля в нея и й вдъхна необходимия кураж. Леля Фло следеше с вълнение венчавката и скритом бършеше сълзите си.
Когато свещеникът попита за пръстена, Никълъс извади от джоба си кадифена кутийка и Глори го погледна изненадано.
— Исках да помоля за ръката ти още снощи, но… Надявам се, че ти харесва.
Той сложи на пръста й тясна халка с великолепно шлифован диамант, който искреше във всички цветове на дъгата. Глори хареса извънредно много скромния и заедно с това невероятно скъп пръстен, но не му го каза. Само се разгневи още повече, че той бе улучил така съвършено вкуса й.
Когато церемонията свърши, тримата се върнаха в къщата на Флоранс, където ги очакваше празнично коледно ядене. Поднесоха им печена гъска в сос от стриди, прясно задушен зеленчук, домашен сос от боровинки и пастет от мляно месо. Никой не спомена, че Глори се бе омъжила за друг.
Глори не заговори нито веднъж със съпруга си. Кипеше от гняв и не можеше да го понася. Отново бе нахълтал в живота й, без да я пита. Нещата, които й бяха толкова скъпи — независимостта, живота, който си бе изградила в Бостън, убежденията й, — тя бе на път да загуби всичко това само заради неговата намеса!
Беше напълно убедена, че вече не е влюбена в него. Всички чувства, които бе изпитвала някога, бяха отдавна изгубени. Макар и неохотно, тя си призна, че той продължава да я вълнува. Но това беше само плътска жажда, не любов. Вече се беше научила да се пази от силната страст. Баща й беше страстен мъж и тя сигурно бе наследила това качество от него. Отказваше да мисли, че Джордж Макмилън никога не беше събудил страстта й.