— Но аз…
— Какво има?
— О, не е толкова важно.
— Кажи ми.
— Не.
— Моля те.
Това бяха толкова необичайни думи в устата на Никълъс, че сърцето й омекна.
— Ще кажеш, че съм страхливка.
— Никога.
— Мислех си какво ще бъде, когато се роди детето. Имаш ли нещо против леля Фло да бъде до мен?
— Естествено, че нямам нищо против. Ще повикаме и майка ти, ако искаш.
Майка й? Странно. Откакто бе напуснала Самърфийлд Мейнър, Глори почти не мислеше за майка си. Нищо не ги свързваше. Няколко пъти й писа, но не спомена нито детето, нито обстоятелствата, които я бяха прогонили в този далечен град. Писмата бяха повърхностни, безлични.
В отговорите си майка й изискваше двамата с Натан да се върнат незабавно в Самърфийлд Мейнър. Изтъкваше й, че има задължения, че носи отговорност. Глори прочете между редовете, че Луиза не се беше отказала от намерението си да я омъжи за Ерик Диксън. Целта й беше да обедини двете плантации. След всичко, което беше преживяла, идеята й се струваше повече от смешна.
Тя извърна поглед.
— Благодаря ти. — Не беше способна да каже нищо повече.
— Денят беше дълъг. Не ми се иска да те оставя, но знам, че имаш нужда от сън. — Той се усмихна завладяващо. — Ще ме изпратиш ли до вратата като истинска любяща съпруга?
Глори се изправи рязко.
— Ще ми обещаеш ли, че утре няма да се дуелираш с Джордж Макмилън?
Лицето му помрачня.
— Той не ми остави друг избор. Не искам хората в града да говорят, че си се омъжила за страхливец.
— Никълъс, умолявам те.
— Не.
— Дължиш ми тази малка услуга. Никога не съм те молила за нищо. Направи го заради мен, моля те!
Той помилва бузата й и пое дълбоко дъх.
— Ще се видим утре.
— След като убиеш Джордж, нали? — попита ядно тя, не можейки да се овладее. — Ако му сториш нещо, никога няма да ти простя, никога.
— Спи спокойно, мила моя — прошепна Никълъс и забърза с големи крачки към изхода.
Глори изкачи с мъка стълбата към стаята си, разкъсвана между гнева и отчаянието. Никълъс беше твърдо решен да се дуелира с Джордж Макмилън, а това означаваше, че Джордж ще бъде убит или поне тежко ранен. Джордж беше джентълмен, не умееше да се бие. За нея беше изненада, че изобщо е в състояние да си служи с оръжие. Както обикновено, Никълъс не обърна внимание на молбата й. Тя удари с длан парапета и шумът отекна в празния коридор. По дяволите! Никълъс заслужаваше да се пържи в ада! Джордж беше напълно прав, той беше един негодник и… и винаги, когато го поглеждаше, тя ставаше жертва на същата неустоима привлекателна сила като някога. Какво толкова имаше у Никълъс Блекуел, че я правеше неспособна да разсъждава разумно?
Глори не можа да намери отговора. Приготви се за сън, мушна се между затоплените завивки и изведнъж в ума й блесна правилното решение: Джордж Макмилън беше добър, почтен човек, той беше най-добрият й приятел. Не можеше да позволи на Никълъс Блекуел да го убие. Какво от това, че беше бременна — утре на разсъмване ще отиде в горичката под Брайдс Хил.
17
Готови ли сте, джентълмени? — Секундантът на Макмилън, дребничък мъж с бледо лице, няколко години по-млад от Джордж, застана пред двамата дуелиращи се.
— Все още можем да се откажем — каза Никълъс на противника си, който стоеше насреща му решително с пистолет в ръка. — Вече всички знаят, че защитихте честта на дамата. Не е нужно да давате още доказателства, като се оставите да ви убия.
— Никога ли не ви е хрумвала мисълта, че днес убитият ще бъдете вие, капитане? Всички са на мнение, че съпругът на Глори ще загуби дуела. Вместо за вдовицата Хатерас, ще се омъжа за вдовицата Блекуел.
Никълъс кимна сериозно.
— Ако това е последната ви дума, по-добре е да започваме.
Мъжете застанаха с гръб един към друг. Тънката снежна покривка проскърца под краката им. Небето беше забулено в облаци и предвещаваше близка буря. Леден вятър прорязваше декемврийския въздух и Никълъс усети как бедрата му изстинаха под тънкия панталон. Той беше няколко сантиметра по-висок от Макмилън, макар че противникът му в никакъв случай не беше дребен.
— Вдигнете пистолетите — изкомандва секундантът. Мак, който беше секундант на Никълъс, стоеше малко настрана. Очите му искряха от напрежение, лицето му беше по-червено от всякога. Той махна с ръка на другия секундант и двамата застанаха под огромния платан, който без листата си приличаше на призрак. На полянката се възцари зловеща тишина. Чуваха се само протяжните въздишки на вятъра.