— Започвам да броя. — Гласът на секунданта отекна оглушително. — Едно. Две.
— Останете по местата си! И двамата, ако ви е мил животът! — Глори излезе иззад дървото от отсрещната страна на полянката. Старинният пистолет в ръката й беше насочен към двамата мъже, ръката й се опираше върху издутия корем, вятърът дърпаше тежката вълнена пола. — Ако някой от двама ви направи крачка напред, ще стрелям и в момента ми е безразлично кого ще улуча!
Никълъс потисна усмивката си. Доколкото знаеше, съпругата му нямаше представа как да си служи с оръжието. Но тя не преставаше да го изненадва. Той знаеше от опит, че не бива да я подценява.
— Прибери се вкъщи, Глори — опита се да я вразуми Макмилън. — Когато всичко свърши, ще дойда при теб.
— Ти още ли не разбираш, Джордж? — извика възмутено тя и направи няколко крачки към двамата мъже. — Той ще те убие. Ти не го познаваш.
— Но ти смяташ, че ме познаваш много добре, нали? — попита тихо Никълъс, за да не го чуе никой освен нея.
— Да, познавам те, затова се боя за живота на Джордж. Не искам да му сториш зло.
— Въпросът засяга само мен и капитан Блекуел, Глори — отзова се раздразнено Макмилън. — Моля те, върни се вкъщи.
Двамата мъже не се помръдваха. Никълъс забеляза с ъгълчето на окото си как Мак се промъква зад Глори.
— Направи, каквото ти казват, Глори — добави той, за да приспи бдителността й. — Вече нищо не можеш да промениш. Мисли за детето.
— Предупреждавам ви. Хвърлете оръжията или ще стрелям! Никълъс отново се усмихна.
— Струва си да опитам, за да разбера в кого ще се прицелиш. Но мисля, че вече знам резултата.
— Много умно заключение, като се има предвид какво изстрадах заради теб през последните месеци. Хайде, хвърлете оръжията и изчезвайте оттук!
Ревът на вятъра бе заглушил котешките стъпки на Мак. Той обхвана Глори изотзад и вдигна китката й. Разнесе се оглушителен изстрел.
— И ти ли, Мак! — изплака отчаяно тя. Изведнъж се почувства напълно сама. — Защо не искате да разберете? Джордж Макмилън е добър човек. Той ми е приятел. Не мога да понеса мисълта, че ще умре.
— Чуйте ме, момиче. Капитанът също е добър човек. Иска само най-доброто за двама ви. Даже ако сега ги разделите, ще се срещнат другаде. Елате с мен в каретата. Приберете се вкъщи и чакайте съпруга си.
Изведнъж Глори се почувства смъртно уморена. Осъзна, че Мак имаше право и му подаде празния пистолет. Позволи му да я отведе до каретата и се отпусна на седалката. Мак каза нещо на кочияша и каретата потегли.
Щом се отдалечиха от полянката, Глори заповяда на кочияша да спре. Уви се в подплатената с кожи наметка, слезе предпазливо на заледената земя и се върна тичешком към близките дървета. Не можа да спре мъжете, но нямаше да си отиде, преди да види изхода от дуела.
— Няма ли да продължим? — попита раздразнено Джордж Макмилън. В гласа му звънеше гняв. — Колкото по-скоро уредим въпроса, толкова по-бързо ще се върна при годеницата си.
Никълъс потръпна, но не отговори. Мъжете вдигнаха отново пистолетите, опряха гръб в гръб и отмериха уговорените крачки.
— Едно, две три — броеше с треперещ глас секундантът. — Четири, пет, шест.
Никълъс стисна по-здраво пистолета. Гладката дръжка от орехово дърво пасваше идеално в ръката му.
— Седем, осем, девет, десет!
Никълъс се обърна към противника си и видя замаха на ръката му. Опита се да прецени траекторията на куршума и се наклони настрана в същия миг, когато Макмилън даде изстрел. Усети хапеща болка в лявото рамо и промърмори тихо проклятие. Осъзна, че не беше предвидил силата на вятъра.
Сега беше негов ред.
Джордж Макмилън стоеше пред него изправен като свещ. Лицето му беше мрачно. Ако избягаше, цял Бостън щеше да му се присмива. Никълъс вдигна пистолета и насочи дулото към сърцето на противника си. Макмилън не се помръдна, само погледът му угасна. Никълъс кимна с неволно уважение.
Изтегли езичето назад с палец, докато зловещото щракане проряза утринната тишина, прицели се на двайсетина сантимерта над главата на Макмилън — и стреля във въздуха.
В този момент зад едно дърво в другия край на полянката се чу тихо изохкване. Никълъс извърна рязко глава и видя как Глори се олюля и се свлече на земята върху черните си поли. Изруга безгласно и се втурна към нея, следван от Мак, Джордж и секундата с бледото лице. Ръкавът на жакета му се подмокри, по заснежената трева закапа кръв. Без да обръща внимание на раната, Никълъс коленичи до съпругата си и сложи ръка на челото й.