— Припаднала е, нищо повече — обясни развълнувано Мак.
— Аз ще я нося — предложи тихо Джордж. — Можем да я откараме с моята карета.
Никълъс го погледна пронизващо, после даде съгласието си. Джордж вдигна Глори на ръце и я понесе към каретата си, която чакаше на известно разстояние. Мак прегледа раната на Никълъс, установи, че е само драскотина, и двамата последваха Джордж — Когато стигна до каретата и отвори вратичката, той видя, че Глори се е свестила и го гледа с огромни сини очи.
Джордж го подръпна за ръкава.
— Аз ще се кача при секундата си. Щом се приберете вкъщи, изпратете кочияша в дома ми.
— Благодаря ви.
— Грижете се добре за нея, капитане.
— Давам ви думата си.
Джордж пое дълбоко въздух. Погледът му беше безизразен, но линията на устните издаваше несигурност. Когато понечи да се обърне, Никълъс го задържа.
— Искам да ви кажа още нещо — проговори сериозно той. — Ако нещата се бяха развили другояче, Глори щеше да има най-добрия съпруг на света във ваше лице.
— Благодаря, капитане. — Джордж вдигна високо глава, обърна се и се отдалечи.
Никълъс се качи в каретата и седна до Глори, но тя дори не го погледна. Каретата потегли и колелата затрополиха по тънката снежна покривка. Глори мълчеше, надявайки се друсането и люлеенето да успокоят опънатите й нерви.
— Защо не го застреля? — попита най-сетне тя.
— Ако ме познаваше малко по-добре, щеше да знаеш, че нямам обичай да стрелям по невинни хора. Този човек искаше да те защити. Не бих могъл да го убия само заради това.
Глори го погледна и изведнъж си припомни мъжа, с когото беше живяла три седмици на острова. Тогава я обичаше! Забеляза кръвта на рамото му и изплака задавено.
— Ти си ранен!
— Нима чувам загрижения глас на съпругата си? — попита с лека ирония той, но лицето му се разкриви от болка.
— Бих се погрижила за всеки негодник, даже за такъв като теб. А сега се отпусни и не мърдай, докато дойде време да повикаме лекар.
— Повече съм загрижен за теб. Добре ли си?
— Нищо ми няма, благодаря.
— Сигурна ли си?
Глори беше много горда, че съпругът й проявява такава загриженост, но не се издаде.
— Сигурна съм.
— Отсега нататък, мадам, ви е забранено да излизате на студа. Ще почивате и ще се наслаждавате на нежни грижи. — Той помилва бузата й. — Това е заповед.
Без да иска, Глори се усмихна.
— Умееш да заповядваш.
— За съжаление ти не умееш да изпълняваш заповедите ми.
— Това никога няма да се промени.
— Може би си права. Сигурно те обичам тъкмо заради това.
Глори отвори смаяно очи. Бледите й бузи пламнаха.
— Никога вече не ми казвай тази дума! — изфуча разярено тя.
— За какво говориш? — попита слисано Никълъс.
— Любов! Ти нямаш представа какво означава това.
Сега и той се ядоса.
— Но Джордж Макмилън го знаеше, нали?
— Разбира се. Той е джентълмен.
— Щом е толкова прекрасен, защо не го обичаш?
Глори стисна зъби. Не можеше да го гледа в очите, затова се обърна към прозорчето. Една от вратите на къщите, покрай които минаваха, се отвори с трясък, малко момче изскочи на улицата и грабна бутилката с мляко, оставена на стълбата. После бързо се върна на топло.
Никълъс обърна лицето й към своето и ще не ще, Глори трябваше да го погледне в очите.
— Не е, защото още си влюбена в мен, нали?
Гневът й избухна с нова сила.
— Разбира се, че не, капитан Блекуел. Когато се срещнахме за първи път, бях млада и глупава. Сега съм възрастна жена.
Устата му се изкриви в усмивка.
— Това тепърва ще си проличи, мила моя.
Седмицата мина като в сън. Глори разказа на леля Фло за дуела и старата дама я увери, че е постъпила много правилно, като се е омъжила за Никълъс. Глори беше убедена в противното. Нямах избор, повтаряше си отново и отново тя. Той беше разбил сърцето й — а после заплаши да унищожи Джордж и детето. Не бе споменала на леля си за заплахата му, защото тя щеше да се намеси и само да влоши нещата. Не, тя беше взела единственото разумно решение. Ала откакто знаеше колко безскрупулен може да бъде Никълъс, се чувстваше още по-зле отпреди.
Когато дойде време да напуснат Бостън, сърцето й преля от болка.
— Е, стига си плакала — укори я със задавен от сълзи глас Флоранс. — Детето ти ще се роди само след няколко месеца, и тогава ще дойда при вас в Теритаун.
— Толкова ще ми липсваш, лельо Фло…
— Дай му шанс, детето ми. Всеки прави грешки.
Глори се отпусна на кожения диван.
— Аз просто не го разбирам, лельо Фло. Може би никога не съм го разбирала. Не му вярвам. И със сигурност вече не го обичам. Не мога и не искам да го обичам.