Леля Флоранс помилва ръката й.
— Инстинктът ми подсказва, че капитанът е добър човек.
— Бих искала да ти вярвам.
— Време е, Глори — извика от коридора Никълъс. — Каретата чака.
Тя целуна леля си, изтри сълзите от очите си и се запъти към антрето, където Никълъс я чакаше с тежката, подплатена с кожи, наметка. Само след няколко минути каретата стигна на пристанището. Никълъс я отведе на борда на „Блек Уич“ и веднага я настани в топлата, великолепно обзаведена офицерска столова.
Месингови и кристални свещници, отрупани с безброй свещи, разпръскваха трепкаща светлина. Глори влезе и се огледа плахо. Мак стана и й придърпа стола до своя край тежката махагонова маса. Позлатени огледала от двете страни на вратата отразяваха светлината, която се пречупваше в сребърните прибори върху елегантния бюфет. Споменът за Никълъс, спасението след седмиците на острова и тъжните дни, които бе прекарала на борда на този кораб, беше ужасно мъчителен и тя сведе глава. Макар че Мак беше много внимателен, Глори изпита носталгия още преди корабът да е вдигнал котва.
— Не прибързвайте, момиче — посъветва я Мак. — Той ви обича. Дайте му шанс да го докаже.
— Не искам да ме обича, Мак. Не искам и аз да го обичам. Той ме принуди да стана негова жена. Съгласих се само заради детето.
— Имате пред себе си дълъг живот, момиче. Не се самоизмамвайте.
Когато Глори не отговори, Мак смени темата. Заговориха за разни неща, докато моряците носеха багажа й на борда, а Никълъс подготвяше кораба за отплаване.
— Какво стана с Джош? — попита с усмивка Глори. — Не го видях на борда.
— Момчето стана капитан. Сега командва „Блек Даймънд“.
— Ами Джаго?
— Стана втори лоцман на Джош.
— Толкова неща се случиха междувременно — въздъхна Глори. Отпи глътка чай и остави чашата си в красивата чинийка.
— Права сте, момиче. Добри и лоши. — Мак сведе поглед към издутия корем под черната пътническа рокля. — Станахте жена, момиче. Знам, че не ви е било лесно, но въпреки това вече сте възрастна.
Глори се усмихна тъжно.
— Прав сте, Мак.
Щом корабът потегли, Мак я отведе в красиво обзаведената капитанска каюта. Глори поспа малко, по-късно двамата с Никълъс вечеряха в салона. Когато я придружи обратно до кабината, тя се поколеба малко, преди да влезе.
— Къде ще спиш? — попита тя, когато Никълъс затвори вратата. Опита се да придаде на гласа си безучастност, но не беше сигурна, че е успяла. Думите й напомниха неприятно за първата нощ в това легло, за разгорещения спор и за унижението, което бе изпитала, когато тялото й реагира на бруталните му милувки. Споменът я накара да потрепери.
— При теб — отговори кратко той. Сякаш бе прочел мислите й, защото погледът му потъмня.
Глори притисна с треперещи ръце корема си, където бебето риташе сърдито.
— Толкова бързо ли нарушаваш думата си? — Дано не бе усетил треперенето на гласа й!
— Обещах, че няма да спя с теб, докато не си готова. Обещах, че няма да направя нищо, с което бих могъл да навредя на детето. — Той помилва русата къдрица, паднала на бузата й. — Възнамерявам да сдържа дадената дума. Но ти си ми жена. Колкото по-бързо се научиш да ми вярваш, толкова по-добре и за двама ни. — Той сведе глава и я целуна по челото. — А сега се обърни, за да ти разкопчея роклята.
Глори преглътна и бузите й пламнаха.
— Не обичам да ме гледаш, когато се събличам.
— Ти си ми жена — повтори той, сякаш се наслаждаваше на думата. — Носиш моето дете. Съвсем естествено е тялото ти да се промени. Но няма от какво да се срамуваш.
Преди да е успяла да му попречи, той я обърна с гръб към себе си и започна да разкопчава безбройните малки копчета. Свали жакетчето, после измъкна полата през главата й. Свали и фустите една след друга, докато Глори остана само по дълга долна риза и прости бели памучни гащи.
Никълъс я обърна отново към себе си, но тя избегна погледа му.
— Изглеждаш замайващо красива — прошепна той и сложи пръст под брадичката й. — Няма нищо по-женствено от една бременна жена.
— Не ти вярвам. Искаш само да ме утешиш.
— Наистина ли? — Той вдигна вежда. — Нима не усещаш колко много те желая?
Когато тя не отговори, той притисна ръката й върху издутината на панталона си, където членът му пулсираше и пареше. Глори се стресна и отстъпи крачка назад.
Никълъс избухна в тих смях.
— Не бива да се страхуваш, мила. През последните месеци постоянно мислех за теб. Милиони пъти съм си представял как се любим. Но мога да чакам, докато се роди детето — е, ако тази вечер ме дариш с една мъничка целувка…
Глори отвори широко очи и поклати глава.