— Не мога.
Никълъс вдигна рамене.
— Както желаеш.
Отиде до шкафа и отвори черната дървена врата. Някои от роклите на Глори бяха разопаковани и наредени вътре. Намери в чекмеджето мека батистена нощница, помогна й да свали ризата и й облече нощницата. Глори го проследи как окачи роклята й на куката до вратата и изведнъж изпита любопитство — и нещо като ревност.
— Когато за първи път влязох в тази кабина, ти ми даде да облека женските дрехи, които бяха в шкафа. На кого бяха роклите?
Никълъс се усмихна разкаяно.
— Знаех си, че ще ме попиташ.
— Е?
— Чуй ме, скъпа — обясни бавно той. — Роклите бяха на една бивша… позната. На жена, която много отдавна е изчезнала от живота ми. От днес нататък този шкаф ще прибира само твоите дрехи.
— Да не би тази „позната“ случайно да живее в Теритаун?
— Живее в Ню Йорк със съпруга си.
— И тогава ли беше омъжена?
Никълъс вдигна рамене.
— О, да, бях забравила, че имаш слабост към чуждите жени. Никълъс направи крачка към нея и погледът му помрачня.
— Това е минало. Дори и тогава онази жена не означаваше нищо за мен. Сега не бих я и погледнал.
Глори го погледна изпитателно. Искаше да му вярва, но още не знаеше дали ще може.
— Дай ни време, скъпа. Ако не заради мен, направи го заради детето.
Глори кимна колебливо и лицето му се разведри.
— Вероятно съм просто уморена. — И ужасно объркана, добави наум тя. Отиде до широката койка и се мушна под завивките.
— Ще се наспиш и ще се почувстваш по-добре — увери я той и се усмихна с топлота. Отвори яката си, свали ризата и застана пред нея с голи гърди. Глори проследи играта на твърдите мускули под бронзовата кожа и в слабините й пламна познатото вълнение. Без да бърза, Никълъс разкопча панталона си и го издърпа от дългите стройни крака.
Глори преглътна мъчително. Устата й пресъхна. Шумоленето на дрехите му я накара да потръпне. Изпита нещо, което бе смятала за забравено. Опита се да затвори очи, но погледът й не се отдели от черните косъмчета между плоските тъмни зърна на гърдите. Много добре помнеше колко мека ставаше тъмната кожа под милувките й и как обичаше да гали къдравите косъмчета на гърдите му.
Никълъс се запъти към леглото, както си беше гол, и Глори зяпна смаяно. Дебелият шотландски килим заглушаваше стъпките му.
— Не можеш да спиш така! — прошепна с пресекващ глас тя.
— Защо не? Винаги спя гол. Не си забравила, нали?
— Но това… това беше преди.
— Права си, беше, преди да се оженим. Но сега си моя жена.
— Но аз… аз…
— Няма да престъпя дадената дума.
— Ами ако не можеш да се овладееш?
Никълъс се ухили широко и Глори отново усети чара на тази момчешка усмивка.
— Има само един начин да узнаем. — Той седна до нея, прегърна я с една ръка, отпусна се в леглото и я притегли към себе си. Коравото му бедро се опря в нейното.
— Лека нощ, мила — прошепна той и скри лице в косата й.
— Лека нощ, капитане.
— Никълъс — поправи я сърдито той.
— Никълъс — повтори послушно тя. После затвори очи и се престори на заспала. Никълъс я притисна по-силно до себе си и Глори с ужас усети как членът му се втвърди. Той простена тихо и й обърна гръб. Тя се усмихна доволно и най-после заспа.
Когато се събуди късно на другата сутрин, мястото до нея беше празно. Морето се бунтуваше и тя усети режеща болка в стомаха. Отначало помисли, че е гладна, но пробождането дойде някъде отдолу. Скоро бодежите се превърнаха в удари с нож и Глори задиша накъсано. Стана, за да повика помощ, но изведнъж между краката й потече вода, намокри нощницата й и се събра в локвичка на пода.
Разтърсвана от страх, тя отвори вратата на кабината, без да е наметнала халата си. Втурна се, олюлявайки се, по коридора и едва не се сблъска с Никълъс, който носеше табла със закуската й. Видя ужасеното му лице, чу как таблата падна на пода и порцелановите съдове се изпочупиха. След това я обгърна черен мрак.
18
— Нищо не може да се направи, момче.
Никълъс с мъка откъсна поглед от окървавеното, безжизнено вързопче в ръцете си и се обърна към жената в леглото. Тя беше смъртнобледа и дишаше толкова слабо, че завивката едва се повдигаше.
— Дали ще се възстанови?
— Не знам много за жените, момче. Но ако съдя по вида й, вярвам, че ще се оправи. Детето беше слабичко и нежизнеспособно, не майката.
Никълъс стоеше до койката в кабината си и държеше в ръце мъничкия труп на сина си, увит в дебела кърпа. Не беше способен да мисли за нищо друго. Светът вече не съществуваше. Навън виеше вятър, гонеше дъждовните облаци над студеното море, а покритото с облаци небе беше така безутешно и сиво като мислите му.