— Дай ми го — настоя тихо Мак. — Ще наредя на дърводелеца да му направи хубав ковчег.
Никълъс се опита да преглътне буцата в гърлото си. Всичко беше станало толкова бързо. До вчера бъдещето му изглеждаше блестящо, пълно с надежда. С помощта на детето Глори и той щяха отново да съживят любовта, пламнала помежду им на самотния остров. А сега детето беше мъртво. Какво щеше да им донесе бъдещето?
Никълъс с мъка се пребори с паренето в очите и оловната умора в крайниците.
— Махагон — прошепна той. — Да му направят здрав ковчег. Морето е огромно… а той е толкова мъничък.
Мак сложи ръка на рамото му.
— Ще вземем хубавия стар скрин от офицерската столова.
— Да — отговори унесено Никълъс, устремил поглед към капчицата кръв на платното. — От него ще стане чудесен ковчег.
Мак протегна ръка да вземе трупчето и Никълъс неволно се отдръпна. Нямаше сили да се отдели от него.
— Животът не е детска игра, момче.
— Наистина не е. — Никълъс отново погледна спящата жена в койката. Мократа от пот коса беше залепнала за слепоочията й; пръстите бяха вкопчени в завивката. — Как да й го съобщя, Мак? Какво да й кажа?
— Няма подходящи думи, момче. Като се стигне дотам, ще дадеш най-доброто от себе си, сигурен съм.
Никълъс внимателно уви трупчето на детето си в платното и подаде вързопчето на Мак. Не можеше да погледне стария шотландец в очите. Знаеше, че са пълни със съчувствие. Бавно, но с твърди крачки Мак напусна кабината. Никълъс духна лампата до леглото и помещението потъна в същото безутешно сиво, което забулваше небето отвън.
Сърцето му тежеше от болка. Трябваше да остане до леглото на Глори и да държи студената й ръка. С часове седя неподвижен, докато краката и ръцете му се сковаха така, че трябваше да стане и да се протегне. Въздухът беше застоял, миришеше на кръв и смърт. Никълъс трепереше от страх пред задачата, която му предстоеше. Отиде на палубата да вземе малко чист въздух. Трябваше да проясни главата си — и да добие смелост. Върна се в кабината само след няколко минути. Глори го чакаше с широко отворени очи.
— Никълъс?
— Тук съм, мила. — Той коленичи до нея, взе ръката й и я поднесе към устните си.
— Детето? — Ръката й се плъзна към плоския корем, който само допреди няколко часа беше закръглен и пълен с живот.
— Бих искал да ти кажа нещо утешително или да променя случилото се, но не мога. Детето ни умря, Глори.
— Не. — Тя поклати глава. — Не ти вярвам. Тази сутрин се движеше. Беше живо, то…
— Роди се твърде рано, Глори. Беше съвсем мъничко.
— Момче ли?
— Да.
— Не е възможно да е мъртво, Никълъс, моля те! Ще направя всичко, каквото искаш, но трябва да ми кажеш, че детето не е мъртво. — Очите й бяха пълни с такава разкъсваща болка, че Никълъс извърна глава.
— Съжалявам — проговори тихо той. — Толкова съжалявам…
— Не-е-е! — изпищя Глори. Надигна се, размахвайки неконтролирано ръце. Никълъс едва успя да я удържи в леглото. Накрая тя престана да се брани, впи пламтящ поглед в лицето му и се отпусна на възглавницата. От очите й потекоха сълзи. Нека се наплаче, реши Никълъс, това ще я облекчи. Седна отново до нея, сложи главата й в скута си и зарови пръсти в косата й. Двамата седяха така цяла вечност. Никълъс не можа да издържи и сведе глава над нея.
— Махни се от мен! — изпищя тя. — Махни се и ме остави на мира! Ти си виновен за всичко, само ти, разбираш ли!
— Моля те, Глори, изслушай ме.
Тя се изтръгна от прегръдката му.
— Да те изслушам? Искаш да те слушам? Всеки път, когато те послушам, когато ти се доверя, става нещо ужасно. Никога вече няма да ти вярвам, никога!
Никълъс се изправи. В думите й имаше страшна истина. Той я погледна още веднъж с надежда да намери някакъв път към сърцето й. Отчаяно затърси сламка, за която да се хване. Нищо, нищичко.
В този момент Никълъс проумя, че мечтата му да спечели отново сърцето й беше умряла заедно с детето им. Глори не можеше да му вярва, не можеше да го обича. Той задиша тежко. Гърдите му бяха стегнати с желязна верига. Спря на вратата, погледна я още веднъж и с бавни крачки излезе от кабината.
Погребаха бебето в морето. Според Никълъс така беше най-добре: все пак това беше неговият син. Знаеше, че Глори би предпочела надгробна могила на някой усамотен хълм, но не можа да й даде дори тази малка утеха.
Седмица след погребението корабът влезе в пристанището на Ню Рошел, където Никълъс и Глори трябваше да слязат на сушата. Никълъс нае карета и двамата заминаха за Теритаун. През целия път Глори не каза нито дума. Изглеждаше слаба и изтощена и плачеше при най-малкия повод.