Когато пристигнаха в Блекуел хол, стана ясно, че Брад вече се бе погрижил да премести майка си в градската къща в близост до Бродуей. Очевидно Брад не се съмняваше, че Никълъс ще се върне със съпруга. Милият Брад, каза си капитанът и му стана малко по-топло на сърцето.
Блекуел хол, голямо имение в подножието на един хълм над река Хъдсън, се преобразяваше, когато мащехата на Никълъс отсъстваше. Всичко ставаше по-дружелюбно, по-весело. Никълъс притежаваше имението от пет години, но никога не беше прекарвал в него повече от няколко дни. Понякога се питаше защо изобщо го бе купил. Изглеждаше прекалено романтично за вкуса му. Величествената каменна сграда беше построена в новоготически стил. Мраморните плочи бяха изработени от затворниците в Синг-Синг. Таваните бяха сводести, имитираха каменна щукатура от изрисувано дърво, прозорците бяха огромни, с пъстри стъкла. Мебелите бяха донесени почти изцяло от Европа, креслата и диваните бяха тапицирани със скъп брокат и тежко кадифе. Пред прозорците висяха елегантни кадифени завеси.
Никълъс беше привлечен главно от земята. Прекрасните френски градини, английската морава, засадена с достолепни стари дървета, която се простираше чак до реката, но най-вече оборите и пасищата, където един ден възнамеряваше да отглежда собствени състезателни коне.
Това беше идеалното място да отгледат детето си. Представата, че синът му е мъртъв и никога няма да види тази красота, стана още по-болезнена, след като пристигнаха. Той огледа просторния салон, после впи поглед в бледото лице на съпругата си, приседнала на един стол със скръстени в скута ръце и празен поглед, и отново се запита как беше стигнал дотук.
— Искам женитбата ни да бъде анулирана — каза Глори. Думите й отекнаха странно глухо в мраморните стени. Живееха в Теритаун вече две седмици, но тя почти не говореше. Никълъс едва позна гласа й. Облечена цялата в черно, тя стоеше на вратата към големия салон, скрила ръце в гънките на полата.
— Защо? — попита той, отмести креслото си и стана.
Глори сведе поглед към излъскания паркет.
— Защото не те обичам. Детето ни е мъртво; вече нямаме причина да живеем заедно. — Гласът й прозвуча напълно равнодушно и сърцето му се сви от болка.
— Какво ще сториш, ако се съглася?
— Ще се върна в Бостън — отговори все така безразлично тя.
— И ще се омъжиш за Джордж Макмилън?
— Може би. — Глори вдигна рамене.
— Не. — Никълъс не беше в състояние да каже нищо повече.
Глори се обърна и излезе също така безшумно, както беше дошла, сякаш казаното изобщо не я бе засегнало. Никълъс се удари по главата, излезе от къщата, тресна вратата и се запъти към оборите.
Само дългите разходки на кон му помагаха да преживее дългите зимни месеци. Връщаше се при падането на мрака и всеки път откриваше, че Глори се е заключила в стаята си на горния етаж. Всеки път, когато се срещаха, тя изглеждаше още по-тънка и бледа. Тревогата му нарастваше. Опитваше всичко, за да я развесели, даже я попита дали да покани леля й или Натан.
— Не, благодаря — отвърна равнодушно тя. — Те си имат по-важна работа, а и аз нямам желание за разговори.
Никълъс въздъхна примирено. Нищо не можеше да се направи. Когато Глори за втори път го помоли да анулират брака си, той обмисли сериозно молбата й, макар че не искаше раздяла. Не вярваше, че проблемите им ще се решат с анулиране. Но не знаеше и как да й помогне.
Живееха вече повече от месец в Блекуел хол, когато пристигна Брадфорд Сейнт Джон. Никълъс му бе писал многократно, за да му опише тъжната ситуация и да го помоли за съвет. Вместо да изпрати писмо, Брад пристигна лично.
Никълъс го посрещна с топла прегръдка.
— Ако знаеш колко се радвам да те видя!
— Аз също, Никълъс.
— Влез по-скоро — покани го Никълъс. — Искам да ти представя Глори.
Когато отвориха вратата на стаята й на горния етаж, тя седеше пред камината и плетеше покривчица за кресло. Интересуваше се само от плетките си и от книги. По тясното лице танцуваха светлинки, бледорусата коса беше загубила блясъка си.
— Глори — заговори учтиво Никълъс, — това е брат ми Брадфорд. Разказах ти за него, когато бяхме на острова, помниш ли?
Глори го погледна колебливо.
— Аз… не съм сигурна.
Сърцето му се сви от болка.
— Брад, това е съпругата ми Глори.
Тя протегна ръка, Брад я пое и поднесе крехките пръсти към устните си.
— За мен е удоволствие най-сетне да се запозная с вас, мис.
— Да… как беше името ви?
Никълъс едва задържаше напиращите в очите си сълзи.
— Брад. Брадфорд Сейнт Джон.
— Брад… Какво хубаво име. — Тя сведе поглед към скута си и отново се зае с плетката.