Никълъс махна на брат си да излязат.
Глори не стана да ги изпрати. Никълъс я погледна още веднъж, преди да излезе в коридора, и сякаш понечи да й каже още нещо, но се отказа. Изглеждаше красив и внушителен както винаги и за момент тя си спомни как бяха живели сами на усамотения остров. Ала болката, която й беше причинил, веднага заглуши красивия спомен. Не искам да мисля за него, каза си упорито Глори и го забрави още преди вратата да се е затворила зад гърба му.
Тя вдигна тънката кука от слонова кост и продължи да се занимава със сложната шарка. Полюляваше се леко в стола си, очите й бяха устремени към плетката. Малко преди да напусне Самърфийлд Мейнър, майка й настоя да я научи да плете на една кука. Все още не беше много опитна и често правеше дребни грешки, но плетенето й помагаше да забрави мъката.
Глори разстла покривчицата в скута си. Не разрешаваше на мислите си да се отклонят от сложната шарка. Пламъците в камината съскаха и трепкаха, силният вятър се удряше в капаците на прозорците. Мрачното небе предсказваше скорошна буря. Глори отпусна ръце и макар и без нейно позволение, мислите й се зареяха някъде много далече. Очите й бавно оглеждаха стаята: сводест таван, пъстри стъкла на прозорците. Изведнъж си представи как малкото тъмнокосо момче, досущ като Никълъс, дотичва до нея и задърпва полата й. „Мамо, хайде да излезем навън да си поиграем. Обичам те, мамо.“
Побиха я тръпки, гърлото й пресъхна. Стисна по-здраво куката и притисна ръце към колосаната черна пола. Защо трябваше да се случи това? Така копнееше за детето, имаше такава спешна нужда от него. Наистина ли Никълъс беше виновен за смъртта му, както през цялото време се опитваше да си внуши? Тихият вътрешен глас отново отговори: не. Грешката си е твоя. Трябваше да бъдеш по-внимателна, нали лекарят те предупреди. Глори прехапа устни и отново се съсредоточи върху фината шарка на покривчицата. Решена да забрави, тя се зае отново с плетката си и заработи усърдно.
Никълъс поведе Брад надолу по стълбата към кабинета си, облицован с орехово дърво и препълнен с книги. Без да обръща внимание на треперенето на ръката си, той наля на брат си солидна порция бренди. Брад се отпусна в едно кожено кресло и Никълъс седна срещу него.
— Вече не знам какво да правя — проговори съкрушено той. Отпи голяма глътка, за да се успокои, и зачака топлината да се разпростре по тялото му. — От ден на ден става все по-лошо.
— Какво правиш, за да я съживиш?
— Опитах се да я убедя да излезем на разходка с коне или пеша. Приготвяха ни великолепни вечери, но тя всеки път отказваше да се храни. Умолявах я, плаках, молих я за извинение. Тя обвинява мен за смъртта на детето и може би е права.
— А ти вярваш ли, че си отговорен? — попита съчувствено Брад.
— Възможно е. Появих се неочаквано в Бостън, и това я шокира. Както ти писах, женитбата стана по принуда. На всичкото отгоре имаше дуел. Сигурно преживяванията са били твърде силни за нея. Затова е загубила детето. — Никълъс извърна глава. — Не знам, Брад, наистина не знам. Глори обаче е убедена, че вината е моя.
— Всъщност какво значение има?
— Какво искаш да кажеш?
— Искам да кажа, че и ти страдаш. Прочетох го в писмата ти, макар че никога не го казваше открито. Детето е мъртво. Вече няма значение чия е вината. Сега трябва да се посветиш изцяло на съпругата си. Тя те държи отговорен за смъртта на детето, защото не може да понесе мисълта, че вината би могла да бъде нейна. Тя се дави в тъгата си, Никълъс.
— Нали я виждам! Само че не знам какво да направя, за да я спра.
— Какво би направил, ако ставаше въпрос за мен или за Мак? — попита с лека усмивка Брад.
— Щях да те сграбча за колана и да те измъкна от блатото. Щях да ти изкрещя, че животът продължава. Че е пълен с грижи, но ни носи и голяма радост.
— Защо не направиш същото и с Глори?
— Защото се заклех никога вече да не вдигна глас срещу нея. Заклех се да не я тормозя с невъзможни изисквания. Не мога да бъда груб, разбери!
— Знам, че се чувстваш виновен, но Глори е твоя съпруга, Никълъс, не е Светата дева. Тя има нужда от истински мъж. Доколкото я опознах от писмата и разказите ти, тя е много своенравна млада дама. Трябва й мъж, който знае как да се справя с капризите й. Влюбила се е в истинския Никълъс Блекуел, не в умоляващия и вечно виновен мъж, който си сега. Бъди, какъвто си, Никълъс. Бъди истински съпруг.
— В твоите уста звучи толкова просто…
— На този свят нищо не е просто.
— Не, вероятно не.
— Жена ти има нужда от теб, Никълъс. Трябва да бъдеш достатъчно силен и за двама ви.
Никълъс остави чашата си на масичката и погледна пронизващо брат си. В думите му имаше истина.