— Ако непременно трябва да ме завлечеш на чист въздух, за да ми докараш някое белодробно възпаление, нека го направим още сега. — Тя улови ръката му и двамата се запътиха към изхода. Ръката й в тънка кожена ръкавица почиваше доверчиво в свивката на лакътя му и Никълъс се наслади на докосването.
Той я уви в красиво, подплатено с кожи, палто и й подаде маншона.
— Няма да трае дълго.
През нощта беше валял сняг и Никълъс беше избрал за разходката черно-златната шейна, запрегната с два коня. Седна до нея и я зави с одеяло от конски косъм. Глори седеше гордо изправена и се взираше пред себе си.
— Очаквам да слезеш на вечеря — заяви той и взе юздите. — От днес нататък ще го правиш всяка вечер.
Тя се обърна към него и в очите й отново светна желание за борба.
— От днес нататък ще се храниш с мен, никога вече в стаята си — продължи той, изплющя с камшика и шейната потегли с леко раздрусване.
— Трябваше да се сетя, че скоро пак ще почнеш да ме тормозиш.
— Оценявам поведението си в последно време като грубо занемаряване. Но съм решен да се поправя.
— А ако откажа да сляза?
— Тогава ще дойда в стаята ти, ще те метна на рамо и ще те отнеса долу. Сигурен съм, че ще осигурим кралско забавление на прислугата.
— Няма да го направиш!
— Наистина ли?
Глори беше убедена, че той е в състояние да го направи. И изведнъж, без да знае защо, се почувства поласкана.
Разходката с шейна беше кратка. Никълъс мина по границите на имението си и Глори хареса местността, скрита под дебела снежна покривка. Всяко дърво, всеки жив плет бяха покрити с пресен сняг. Мъничко бяло зайче пресече пътя им и изчезна уплашено в хралупата си. Глори се изправи, за да го проследи с поглед, и Никълъс остана много доволен от въодушевлението й.
Тя поемаше дълбоко свежия утринен въздух, примесен с лек мирис на дим от близките комини. След дългите самотни дни в стаята беше прекрасно да излезе отново навън.
Глори отново се запита как бе настанала тази внезапна промяна у Никълъс и неохотно призна, че новото му поведение й харесва много повече. Той беше станал отново предишният Никълъс — нагъл, властен, дразнещ… вълнуващ. Въпреки това у него имаше нещо безкрайно привлекателно — за първи път от много време насам Глори се замисли за съпруга си, не за детето, което беше изгубила.
Приглушеното прозвънване на камбанките, прикрепени за шейната, и тихото скърцане на юздите я приспаха и тя се облегна доволно назад. Почти не забеляза, когато Никълъс спря шейната пред мраморната къща. Той предаде юздите на чакащия ратай, скочи и заобиколи шейната, за да й помогне да слезе. Когато се наведе над нея, по гърба й пролази сладостна тръпка. Той миришеше на мускус и на кожените юзди, които бе държал.
— Е, не беше чак толкова лошо, нали? — попита с нежна усмивка той. Топлият му дъх погали бузата й. Когато ръцете му се плъзнаха около талията, за да я вдигнат, тя усети пробождане в сърцето. Дъхът й се ускори.
Вечеряха заедно с Брад и Глори скоро откри, че се наслаждава на разговора. Брад беше красив и интелигентен, но не толкова, рязък като брат си, и Глори беше приятно изненадана.
— Как беше разходката? — попита Брад и лешниковите му очи засияха.
— Хладна — отговори тя и побърза да прибави: — Въпреки това ми хареса.
— Отлично — засмя се момъкът. — Зимният въздух има чудното свойство да събужда човешката жизненост.
— Абсолютно си прав — потвърди Никълъс.
Глори забеляза, че мъжът й я наблюдаваше през цялата вечер, но вече не със загрижения, изпълнен с мъка, поглед. Очите му искряха с добре познатия глад. Ала все още отказваше да признае, че и тя изпитва същото желание.
На следващия ден посетиха градчето Теритаун. Глори се чувстваше много по-здрава и силна. За нейна изненада Никълъс й поръча пълен гардероб: поли, рокли, обувки, жакети, палта от серж, фланела от камилска вълна и мерино за през деня; от коприна, крепдешин, кадифе и сатен за вечерта; и всички дрехи бяха в ясни, силни цветове. Както беше обещал, не й разреши нито една тъмна рокля.
Когато се върнаха в имението, Глори се чувстваше изтощена, но и развълнувана като девойка преди първия си бал. След вечеря Никълъс я придружи до стаята й. Празният коридор беше осветен от трепкащи свещи в месингови свещници. Тя усети ръката му на талията си и горещия му дъх в косата си.
— Благодаря ти за дрехите — проговори тихо тя. — Сигурна съм, че ще бъдат прекрасни.
— Колкото и красиви да са, уверен съм, че няма да бъдат достойни за красотата ти.
Тя усети как бузите й пламнаха и вдигна лице към него. Тревожните бръчки бяха изчезнали от челото му, изглеждаше красив и дързък както винаги, дори някак по-млад. Без да разбира какво прави, тя вдигна ръка и помилва бузата му. Жестът я стресна и побърза да се отдръпне.