— Но аз…
— Лека нощ, любов моя.
Това стана преди два дни. Сега Никълъс беше отново в Ню Йорк, този път за пет дни, както й бе обяснил. Студовете отминаха и природата се събуди за нов живот. Глори се разхождаше между лехите с избуяли нарциси в тихата френска градина и нежно докосваше здраво затворените пъпки, които чакаха да дойде по-топло време. Никълъс никога не се беше отделял от нея за повече от два дни. Макар и неохотно, тя призна, че вече не можеше без него. Когато не беше до нея, дните се точеха безкрайно дълги и самотни. Нощем си представяше целувките му, копнееше за още нежности и се измъчваше от мисълта, че в този момент той лежи в обятията на друга жена.
Глори привдигна полите на жълтата си кашмирена рокля, за да не повреди нежните зелени растения, и се помоли най-сетне да намери яснота за живота си.
— Narcissus jonquida — прозвуча зад гърба й добре познат глас с мек южняшки акцент. — Прекрасни са, когато разцъфтят, не намираш ли и ти?
Глори се обърна като вихър.
— Натан! — извика тя и се хвърли в прегръдките на брат си. Той я притисна до себе си и тя разбра по силните удари на сърцето му, че е много развълнуван от новата им среща. Той я отдалечи малко от себе си и я огледа изпитателно от глава до пети.
— Мисля, че изглеждаш доста добре.
— А ти, малки братко, си станал още по-висок и широкоплещест. Докога ще продължаваш да растеш? — попита щастливо тя и отново се скри в прегръдката му. Натан изглеждаше много красив в тъмнокафявия си сюртук. Едва сега забеляза, че не бе дошъл сам.
— Позволи ми да ти представя приятелите си, Глори. Валентин и майка му Хили.
— Едра, стройна негърка стоеше в края на алеята, хванала за ръка малко момче, което беше скрило лице в памучната й пола.
Глори тръгна към тях, за да ги поздрави.
— Здравейте, миси — заговори с широк южняшки акцент жената и Глори усети болезнено присвиване в гърлото. Колко отдавна не беше виждала родното имение!
— Здравейте, Хили. А ти сигурно си Валентин, нали?
Глори коленичи пред момченцето, което я зяпна страхливо с грамадни кафяви очи. Дрешките му бяха износени и закърпени, но съвсем чисти.
— Аз се казвам Глори, Валентин. Радвам се да се запозная с теб.
Момченцето я дари със сияеща усмивка, но побърза да се скрие отново зад полата на майка си.
— Имаме нужда от помощта ти, Глори — заговори настойчиво Натан. — Знам с какво си се занимавала в Бостън, узнах го от писмата ти. Хили и детето трябва непременно да стигнат до Бостън и да се свържат там с приятелите ти.
— Да влезем вкъщи — предложи с усмивка Глори — на топло.
Щом седнаха в дневната, тя нареди да им поднесат какао и помоли Натан да разкаже какво общо има с избягалите роби.
— Истината е, че реших да предприема нещо, след като прочетох писмата ти. Естествено бях чел във вестника за подземната железница, но ми се струваше твърде рисковано. След като ти ми писа, разбрах, че си струва да поема този риск. — Той погледна към двамата негри, които седяха на дивана пред камината. — Повярвай, чувствам се друг човек.
— Как да помогна? — попита просто Глори.
— Къде е мъжът ти? — Натан я погледна недоверчиво. — Мисля, че трябва първо да говориш с него.
Глори беше много изненадана.
— Наистина ли държиш да чуеш мнението на Никълъс Блекуел след всичко, което ти стори?
Натан се усмихна с разбиране.
— В началото мислех като теб. Но след като се оженихте, Никълъс ме посети в училището. Разказа ми какво недоразумение се е получило. Помоли ме за прошка и изрази надежда, че ще проявя разбиране. Накрая ми заяви, че вече съм член на семейството ви. Казах му, че го уважавам и ви желая щастие. Мислех, че си осведомена за срещата ни.
— Не, не съм. — Глори сведе глава. Гордееше се, че Никълъс е намерил смелост да помоли Натан за извинение, но се питаше защо не й е казал. От друга страна обаче, това беше типично за него. Понякога имаше впечатление, че той нарочно крие от нея нежността и любовта си. — Никълъс е в града. Ще се върне най-рано след три дни. Валентин и Хили могат спокойно да останат тук, докато се върне.
— Надявам се, че дотогава ще са отпочинали. В сряда сутринта ще дойде кола, която ще ги откара до следващия етап. — Той я погледна настойчиво. — Обещай ми да кажеш на Никълъс, щом се върне.
— Не мога да дам подобно обещание, Натан. Тази работа е много важна за мен. Вече съм размишлявала как да помагам на бедните бегълци, даже бях решила да пиша на Джордж Макмилън. Но стигнах до извода, че може да си помисли нещо друго. Ти реши проблема ми. Ще уведомя Никълъс, щом сметна, че е настъпил моментът. Не и преди това. Ако остана с впечатление, че е готов да ми забрани да работя, няма да му кажа нищо. Исаак ще ми помага. Двамата ще се справим.