— По-добре е да му разкажеш веднага щом се върне. Но решението е твое. — Натан се ухили с обич. — Както винаги, нали?
— Благодаря ти, Натан. — Тя се обърна към Хили и Валентин. — Елате с мен. Ще ви покажа къде ще живеете. — Тя ги отведе в удобна стаичка зад кухнята. — Мисля, че не е лошо.
Негърката огледа сводестия таван, скрина от орехово дърво с прибори за миене и широкото удобно легло.
— Много ви благодаря, миси — прошепна тя и се усмихна плахо.
— Много ви благодаря, миси — избърбори зарадвано Валентин.
— Няма нищо. Не ми пречите. Скоро ще дойда да ви донеса вечеря.
Глори затвори вратата и тръгна към дневната, където я чакаше Натан.
— Докога ще останеш? — попита тя.
— За съжаление трябва да си тръгна утре рано. Вдругиден започват изпитите.
— Тогава да не губим време. Разкажи ми за всичко, което се случи след раздялата ни.
— И ти трябва да ми разкажеш за живота си. Как се чувстваш като омъжена дама?
Глори го погледна натъжено. По-добре да не я беше попитал. Как да му обясни, че изобщо не се чувства омъжена. Спеше сама, всяка нощ очакваше съпругът й да я посети и се питаше дали да го отблъсне.
— Добре съм, Натан. Хайде, разкажи ми за училището.
Натан кимна и веднага й заразказва въодушевено за научните опити, които правел в последно време.
През нощта, преди Никълъс да се върне, Глори лежеше в леглото си под тежкия кадифен балдахин. Бегълците бяха заминали и тя беше отново сама в голямата празна къща. Момченцето непрекъснато й напомняше за детето, което беше загубила. Но още по-лошо беше, че Хили й бе разказала как загубила мъжа си, колко го обичала и как била много самотна без него.
Глори се взираше в синьото кадифе и се опитваше да си представи как би живяла без Никълъс. Стараеше се да мисли за деня, когато бе слязла от борда на „Блек Уич“ и за отчаянието си. Дали брачните клетви щяха да му попречат да я захвърли отново? Тя бе загубила детето им и вече нямаше с какво да го задържи.
Глори прекара деня в разходки из градината, опитвайки се да си изясни какво трябва да направи. Река Хъдсън течеше зад раззеленяващите се морави, бреговете й бяха пълни с патици, които си търсеха храна. Може би трябва да се върна в Самърфийлд Мейнър, каза си тя. През последните месеци писмата на майка й бяха станали по-примирителни, в някои даже се намекваше, че Луиза усеща болезнено липсата й. Или да отиде отново в Бостън? Да помоли Никълъс да анулира брака и да се върне при Флоранс? А може би трябваше да послуша гласа на сърцето си и да остане при него, да му бъде истинска съпруга и да му роди деца? Но за това й беше нужен голям кураж.
Всеки ден, който прекарваше с Никълъс, я свързваше още по-тясно с него. Почти беше забравила, че се бе отнесъл зле с нея, беше преодоляла дори смъртта на детето си. Но нямаше да понесе, ако го изгубеше отново.
В късния следобед Глори се беше задълбочила дотолкова в проблема си, че стана нервна и раздразнителна. Никълъс се върна от града късно вечерта, но тя се извини със силно главоболие и отказа да вечеря с него. Преди да си легне, той отиде в стаята й да я види, но тя отказа да го погледне. Стоеше до прозореца, облечена в проста памучна нощница, решена да не споделя мислите си с него. Чувстваше се ужасно потисната.
— Болна ли си, мила? — Никълъс прекоси стаята с големи крачки и нежно сложи ръка на кръста и.
— Много ме боли главата — отговори тя, без да се обърне.
— Сигурна ли си, че не е нещо сериозно?
Гърлото й беше пресъхнало. Сърцето й заби по-силно, както винаги, когато чуваше дълбокия му глас. Той я привличаше, тя го желаеше, обичаше го — също като някога на острова.
— Всичко е наред… наистина — отвърна тихо тя. — Утре ще бъда по-добре.
Никълъс я обърна към себе си и макар че тя стисна здраво зъби, от окото й се отрони едра сълза.
— Разкажи ми какво те мъчи — помоли той и избърса сълзата.
— Не мога. Моля те, остави ме сама.
— Аз съм твой съпруг, Глори. Можеш да ми кажеш всичко.
Тя отново поклати глава.
— Извинявай. Ставам смешна. Моля те, остави ме сама. Утре ще бъда по-добре, нали ти казах.
— По дяволите, Глори, настоявам да ми кажеш какво ти е!
Глори вирна брадичка и в очите й светнаха войнствени искри.
— Добре, щом толкова държиш, ще ти кажа! Не искам повече да живея така. Не искам да бъда тук. Не искам да бъда с теб. Искам да си ида у дома!
— Но защо, за бога?
От очите й потекоха сълзи, но тя не каза нищо.
— Ти беше щастлива тук — прошепна безпомощно Никълъс. — Мислех си… Ако съм те ядосал с нещо, трябва само да ми кажеш…