Сега всичко това е спомен. Седем хиляди души на един от най-големите хиподруми в слънчев ден. Празен бар. Само барманът, с кърпа в ръка. Къде са хората? Има повече хора от когато и да било преди, но къде са? Стоят по ъглите, седят си по стаите. Буш го преизбраха, защото спечели една лесна война. Но той не си помръдна пръста за икономиката. Човек не знае дали банката му ще отвори на сутринта. Не искам да се вайкам. Но знаете ли, през трийсетте поне знаехме къде се намираме. Сега сме като в зала с криви огледала. И никой не знае какво я крепи. Или за кого работиш. Ако изобщо работиш.
По дяволите, трябва да престана с това. Никой друг като че ли не се оплаква от положението, а ако има недоволни, те са на такова място, където никой не ги чува.
Пък аз седя и пиша стихотворения, роман. Няма как иначе, не мога друго да правя.
Шейсет години бях беден. Сега не съм нито беден, нито богат.
На хиподрума ще започнат да уволняват хора, продавачи, охрана, касиери, чистачки. Парите за залагания ще намалеят. По-малки трасета. По-малко жокеи. Много по-малко забавления. Капитализмът надживя комунизма. Сега се самоизяжда. Отиваме към второто хилядолетие. Тогава вече ще съм мъртъв, няма да ме има. Ще оставя само малка купчина книги. Седем хиляди души на един хиподрум. Седем хиляди! Не мога да повярвам. Сиера Мадре плаче в смога. Когато конете престанат да се надбягват, небето ще падне – плоско, широко, тежко, ще смачка всичко. Гласуер спечели деветия старт, платиха ми 9 долара. Бях заложил десстачка.
09.10.1991
12:07
Уроците по компютър са като ритник по топките. Поемаш малко по малко и се опитваш да преглътнеш цялото. Проблемът е, че в книгите пише едно, а някои хора ти казват съвсем друго. Постепенно започваш да разбираш термините. Компютърът само прави, той не знае. Можеш да го объркаш и тогава ще ти скрои номер. От теб зависи как ще се разбирате. Въпреки това компютърът може да полудее и да започне да прави странни неща. Хваща вируси, дава на късо, гръмва и така нататък. Тази вечер си мисля, че някак си колкото по-малко говоря за компютъра, толкова по-добре.
Чудя се какво ли е станало с оня смахнат френски репортер, дето ме интервюира в Париж преди много години. Оня, дето пиеше уискито като вода. С всяка изпразнена бутилка ставаше все по-умен и по-интересен. Сигурно е умрял. Аз пиех по петнайсет часа на ден, но главно бира и вино. Би трябвало да съм умрял. Рано или късно ще умра. Не е зле, като се замислиш. Имах странен и объркан живот, в по-голямата си част ужасно, убийствено еднообразен. Смятам обаче, че начинът, по който си проправях път през лайната, е най-важен. Като погледна назад сега, мисля, че съм проявил доста присъствие на духа и стил, каквото и да е ставало. Спомням си как вбесих ония типове от ФБР, докато ме караха нанякъде. "АБЕ, ТОЯ ТИП Е МНОГО СПОКОЕН!" – гневно изкрещя единият. Не ги бях попитал защо ме задържат и къде ме карат. Просто не ме интересуваше. Поредното безсмислено нещо в този живот. "ХЕЙ, ЧАКАЙ – казах им. – Страх ме е." От това като че ли се почувстваха по-добре. За мен бяха като извънземни. Нямаше начин да общуваме. Странна работа. Не чувствах нищо. Е, нямам предвид, че е било странно за мен; беше странно в общия смисъл. Виждах само ръце, крака, глави. Те си бяха наумили нещо, всичко зависеше от тях. Не търсех справедливост или смисъл. Никога не съм търсил. Може би затова не съм писал нищо протестно на социална тема. За мен системата би била безсмислена, каквото и да направят с нея. Не можеш да подобриш нещо, което го няма. Тези типове искаха да покажа, че се страхувам, бяха свикнали с това. Просто ми бяха противни.
И така, сега ходя на уроци по компютър. За по-добро е, за да мога да жонглирам с думите, единствената ми играчка. Тази вечер просто си размишлявам. Класическата музика по радиото не е много хубава. Май ще го спра и ще поседя малко с жена ми и котките. Никога не насилвай думите, никога не ги принуждавай. По дяволите, няма състезание и конкуренцията е слаба. Много слаба.