Влязохме у тях, покрай жена му, покрай децата, през задната врата, през задния двор, покрай басейна, и наистина, там отзад имаше ОГРОМЕН водопад. Спускаше се по една скала и водата извираше от някакъв дънер. Беше грамаден. Построен от големи, красиви, разноцветни камъни. Водата бълбукаше, осветена от прожектори. Невероятно. Някакъв тип още работеше около водопада. Имаше още работа.
Здрависах се с работника.
– Чел е всичките ти книги – каза съседът.
– Вярно ли?
Работникът се усмихна.
Пак влязохме в къщата. Съседът попита:
– Ще останете ли за чаша вино?
– Не, благодаря.
Обясних му, че ме боли гърлото и главата, горната част.
С Линда пресякохме улицата и се прибрахме. Общо взето така минаха денят и вечерта.
22.11.1991
00:26
Седемдесет и първата година на живота ми се оказа най-продуктивната, която съм имал. През нея вероятно съм изписал повече думи, отколкото през коя да е друга година. Макар че писателят не може сам да оценява творбите си, аз съм склонен да смятам, че и писанията ми са по-добри от преди – имам предвид, не по-лоши, отколкото през най-добрите ми периоди. Компютърът, който използвам от 18 януари досега, е главният виновник за това. С него просто е по-лесно да записвам думите, те се пренасят по-бързо от мозъка (или откъдето другаде идват) до пръстите и от пръстите до екрана, където веднага мога да ги видя – ясни и стегнати. Не става въпрос толкова за чиста скорост, колкото за поток, река от думи, и ако думите са добри, нека да текат безпрепятствено. Няма вече листа, няма преписване. Навремето една нощ пишех, а следващата коригирах написаното и глупостите от миналата нощ. Правописни грешки, неправилно използвани времена и прочие вече могат да се поправят върху оригинала без преписване, вмъкване или зачеркване. Никой не обича да чете текстове, пълни с грешки, дори писателите. Знам, че сигурно звучи превзето, но не е; всичко това позволява на силата или късмета, които са те споходили, да се проявят ясно. Резултатът е много по-добър, наистина, и ако така човек погубва душата си, аз съм съгласен.
Имало е и лоши моменти. Спомням си как една нощ, след като писах около четири часа и си мислех, че съм получил удивително вдъхновение, изведнъж (сигурно съм натиснал някое грешно копче) блесна синя светкавица и няколко страници от написаното изчезнаха. Опитах всичко, за да ги възстановя. Бяха се загубили безследно. Да, бях нагласил компютъра на "Запази всичко", но въпреки това... И друг път ми се беше случвало, но не с толкова много страници. Уверявам ви, когато страниците, които си написал току-що, изчезнат, чувството е ужасно. Ужасно. Като се замисля сега, губил съм по три-четири страници от някой роман. Дори цяла глава. В такива случаи просто пренаписвам проклетия текст. Така нещо се губи, фини нюанси, които не можеш да пресъздадеш, но също и печелиш нещо, защото при пренаписването пропускаш някои неща, които не са ти харесали много, и добавяш други, които са по-добри. Е, ѝ? Ами, чака те дълга нощ. Птичките се събуждат. Жена ти и котките те мислят за луд.
Попитах няколко компютърни специалисти за "синята светкавица" и никой не можа да ми каже нищо. Установил съм, че повечето компютърни специалисти не са никакви специалисти. Случват се странни неща, за които просто не пише по книгите. Сега, след като разбирам малко повече от компютри, мисля, че знам един начин да възстановиш труда си от "синята светкавица"...
Най-ужасната нощ беше, когато седнах зад компютъра и той направо полудя, започна да хвърля искри, да издава странни звуци, екранът ставаше черен, мъртвешка тъмнина. Мъчих се, мъчих се, но нищо не можех да направя. Забелязах нещо като засъхнала течност по монитора и около процепа близо до "мозъка", процепа, където пъхаш дисковете. Някоя от котките беше препикала компютъра ми. Занесох го в сервиза. Техникът го нямаше и продавачът извади част от "мозъка". Тогава върху бялата му риза пръсна жълта течност и той изкрещя: "Котешка пикня!" Горкият човек. Горкият човек. Както и да е, оставих компютъра. Гаранцията не покриваше препикаване от котка. Трябваше да извадят всички карантии на "мозъка". Оправиха го за осем дни. През това време използвах пишещата машина. Беше, сякаш се опитвах да чупя камъни с пръсти. Трябваше пак да се уча да пиша на машина. Наложи се да се напия едно хубаво. И отново една нощ пишех, а на следващата поправях. Все пак се радвах, че имам машина. Петдесет години заедно и бяхме преживели хубави моменти. Когато си взех компютъра, с известна тъга оставих старата пишеща машина в ъгъла. С компютъра обаче думите летяха като полудели птички. Вече нямаше сини светкавици, вече не се губеха страници. Работата потръгна. Котката, която препика машината, беше оправила всичко. Само че сега, когато не съм при него, покривам компютъра с голяма плажна кърпа и затварям вратата.