Да, това беше най-плодотворната ми година. Виното става по-хубаво, ако отлежи при подходящи условия.
Аз не се състезавам с никого, не мисля за безсмъртие, то не ме интересува. Важно е ДЕЙСТВИЕТО, докато си още жив. Вратата, която се отваря под слънчевите лъчи, конете, които се гмурват в светлината, жокеите, храбри дяволчета с ярки екипи, впрягат усилия, успяват. Красотата е в движението и в дързостта. Майната ѝ на смъртта. Всичко е днес, днес, днес. Йес!
09.12.1991
01:18
След прилива идва отлив. Пет минути седя втренчен в едно кламерче. Вчера, докато пътувах по магистралата, вечерта премина в мрак. Имаше лека мъгла. Коледа идваше като харпун. Изведнъж забелязах, че почти само аз се движа. Видях голяма броня, закачена на парче решетка. Избягнах я на милиметри, погледнах надясно. Имаше няколко катастрофирали коли една върху друга, четири-пет коли, но всичко беше тихо, нищо не се движеше, нямаше жив човек, нямаше огън, нямаше дим, нямаше светлина от фарове. Карах прекалено бързо, за да видя дали в колите има хора. После изведнъж се спусна пълен мрак. Понякога нещата се случват изведнъж. Стават за секунди. Всичко се променя. Сега си жив. В следващия момент си мъртъв. А животът продължава.
Ние сме като листа. Съществуваме благодарение на случайността, временно. Това е най-хубавото и най-лошото – временният фактор. И нищо не можеш да направиш. Можеш да седнеш на върха на някоя планина и да умуваш десетилетия наред, пак нищо няма да се промени. Можеш да се промениш към по-приемливо, но може би и това не е правилно. Може би мислим прекалено. Чувствайте повече, мислете по-малко.
Всички коли в катастрофата изглеждаха сиви. Странно.
Харесва ми как философите разбиват на пух и прах понятията и теориите на предшествениците си. Случва се от векове. Не било така, казват те. Иначе било. Всичко тече и изглежда много логично – това движение. Основният проблем на философите е, че трябва да говорят на човешки език, да бъдат по-разбираеми, така мислите влияят по-силно, по-интересни са. Смятам, че това допълнително трябва да се учи. Ключът е в простотата.
Когато пишеш, трябва да се плъзгаш с лекота. Думите могат да са осакатени и нестройни, но ако се плъзгат с лекота, това носи наслада. Внимателно написаните думи са мъртви думи. Според мен Шерууд Андърсън е един от най-големите майстори, играещи си с думите като с камъчета, като с парченца храна, чакащи да бъдат изядени. Той РИСУВА думите по хартията. Толкова са простички, че виждаш как светват лампи, как се отварят врати, как блестят стени. Виждаш килими, обувки, пръсти. Той владее думите. Прекрасно. В същото време те са и като куршуми. Могат да те очистят за миг. Шерууд Андърсън е знаел нещо, имал е интуиция. Хемингуей се е трудил прекалено усърдно. Чувстваш колко се е старал, когато е писал. Думите му са като тежки тухли, споени една за друга. Андърсън може да се смее, докато разказва нещо сериозно. Хемингуей никога не се смее. Човек, който става да пише в шест сутринта, не може да има чувство за хумор. Той се бори с нещо.
Тази нощ съм уморен. По дяволите, не спя достатъчно. Бих спал до обяд, но понеже първата гонка тръгва в дванайсет и половина, сложи пътя и приготовленията, трябва да изляза в единайсет, преди да е дошъл пощальонът. Рядко заспивам преди два след полунощ. Ставам два пъти да пикая. Една от котките ме събужда точно в шест, всяка сутрин, иска да излезе. Самотните души обичат да се обаждат преди десет сутринта. Не вдигам, телефонният секретар записва съобщенията. Мисълта ми е, че все нещо смущава съня ми. Но ако това е всичко, от което имам да се оплаквам, значи съм екстра.
Следващите два дни няма коне. Утре ще спя до обяд и ще се чувствам като атомна електроцентрала, с десет години по-млад. Леле, каква смехория – с десет години по-млад значи да се чувствам на шейсет и една. Голямата полза. Направо ми се плаче, плаче ми се.
Часът е един. Защо не спра сега и не си легна?
18.01.1992
23:59
Така живея между романа, стихотворенията и хиподрума, и още съм жив. На пистата не се случва нищо особено, просто се мотая с другите хора. После – магистралата, дотам и обратно. Магистралата винаги ти напомня за същността на повечето хора. Живеем в конкурентно общество. Другите искат да изгубиш, за да спечелят те. Така им е внушено и в по-голямата си част това идва от магистралата. Бавните шофьори искат да ти препречат пътя, бързите искат да те задминат. Аз карам със 110, затова задминавам и мен ме задминават. Бързите шофьори не ми пречат. Премествам се от платното им и ги пускам. Бавните са онези, които ме изнервят – ония, дето карат с 90 в бързата лента. Понякога те притискат от всички страни. Достатъчно е да видиш тила на шофьора пред теб, за да ти стане ясно. Става ти ясно, че на тоя тип душата му спи, а в същото време е сърдит, прост, жесток и глупав.