Някой би казал: "Ти си глупав, щом мислиш така. Ти си простакът."
Винаги има хора, готови да защитават малоумниците в обществото, защото не осъзнават, че малоумниците са малоумни. Ние живеем в малоумно общество, затова тия кретени се държат така и си правят едни на други тези номера. Ама тяхна си работа, не ми пречи, освен че трябва да живея с тях.
Спомням си как веднъж бях на вечеря с няколко души. На съседната маса имаше други хора. Говореха високо и постоянно се хилеха. Смехът им обаче беше фалшив, пресилен. Хилеха се и не спираха.
Накрая казах на хората на моята маса:
– Кофти работа, а?
Един от тях ме погледна, усмихна се превзето и каза:
– Харесва ми, когато около мен хората се веселят.
Не отговорих. Но като че ли в корема ми зейна голяма черна дупка. Е, какво? Майната му.
Ето сега, четете за хората по магистралите. Четете за хората на масите в ресторантите. Четете за хората по телевизията. Четете за хората в супермаркета и така нататък, и така нататък. Все едно и също четиво. Какво можете да направите? Да се наведете и да си замълчите. Да си налеете още едно. Аз също обичам хората да се веселят. Само че не виждам много да го правят.
Днес отидох на хиподрума и седнах. Имаше един тип, който носеше червена шапка с козирка, обърната назад. Една от ония шапки, дето ги раздават по хиподрумите. Безплатно. Държеше фиша за залозите и хармоника. Взе хармониката и я наду. Не можеше да свири. Само надуваше. Дори не можеше да изсвири 12-степенната гама на Шьонберг. Само два-три тона. Въздухът му свърши и той взе фиша.
Пред мен седяха същите трима пичове, дето киснеха тук цяла седмица. Един около шейсетте, с кафяви дрехи и кафява шапка. До него – един по-стар, около шейсет и пет, с много бяла коса, снежнобяла, с крив врат и големи рамене. До него седеше китаец, около четирийсет и пет, и пушеше цигари. Преди всеки старт обсъждаха на кой кон ще заложат. Бяха странни чешити, почти като лудия кресльо, за когото ви разказах по-рано. Ще ви кажа защо. Вече две седмици седях зад тях. И никой от тримата още не беше улучил печеливш кон. Играеха и на късите залози, тоест между 2 към 1 и 8 към 1. Това са може би 45 старта по три селекции. Значи 135 селекции, без да улучат победител. Наистина удивителна статистика. Помислете си. Ако всеки от тях си беше избрал случайно число, например 1, 2 или 3, и винаги беше залагал на него, със сигурност щеше да улучи печеливш кон. Те обаче винаги избираха различни и някак си, използвайки целия си интелект и умения, успяваха да загубят. Защо още идват на хиподрума? Не се ли срамуват от некадърността си? Не, винаги има следващо състезание. Някой ден ще улучат печалбата. Голямата печалба.
Вече трябва да разберете защо, след като се върна от хиподрума и магистралата, този компютър ми изглежда толкова добър. Чист екран, на който можеш да редиш думи. Жена ми и деветте котки ми се струват най-големите гении на света. И са такива.
08.02.1992
01:16
Какво правят писателите, когато не пишат? Аз ходя на конни надбягвания. Или, когато бях по-млад, гладувах или работех на нечовешки места.
Сега стоя настрана от писателите – или от хората, които наричат себе си писатели. Между 1970 и 1975 година обаче, когато току-що бях решил да се установя на едно място и да пиша, докато умра, при мен идваха всякакви автори, всичките – поети. ПОЕТИ. Установих нещо много интересно: никой от тях нямаше видим източник на издръжка. Ако бяха издали книги, те не се продаваха. Ако изнасяха рецитали, малцина отиваха да ги слушат, обикновено между 4 и 14 други ПОЕТИ. Всичките обаче живееха в сравнително хубави апартаменти и изглежда имаха предостатъчно време да седят на дивана ми и да пият от моята бира. В града бях известен като щурия, говореше се, че организирам купони, на които се случват неописуеми неща и разюздани жени танцуват или чупят разни предмети, или изхвърлям нежелани гости през вратата, или полицията идва да въдворява ред и така нататък, и така нататък. Много от тези неща са верни. Но в същото време трябваше постоянно да пиша за издателя ми и за списанията, за да мога да си плащам наема и пиячката, а това означава да пишеш проза. Само че тези... поети... пишеха само поезия... за мен това бе глупаво и претенциозно... но те продължаваха да го правят, обличаха се доста добре, изглеждаха нахранени и имаха неограничено време да седят по диваните и да приказват – да приказват за себе си и за поезията си. Често ги питах: