Вече ми е писнало да пиша за поети. Ще добавя само, че те сами си го начукват, щом живеят като поети, а не като нещо друго. Бил съм обикновен работник до петдесетата си година. Бил съм в кюпа с другите хора. Никога не съм твърдял, че съм поет. Е, не казвам, че да си изкарваш хляба с труд е нещо велико. В повечето случаи е ужасно. И често се налага да браниш скапаната си работа със зъби и нокти, защото има двайсет и пет други, които чакат за мястото ти. Разбира се, че е безсмислено, разбира се, че те смачква. Но пребиваването в тая помия, струва ми се, ме е научило да не се занимавам с глупости, когато пиша. Мисля, че от време на време човек трябва да пълзи в калта, мисля, че трябва да знаеш какво е затвор, какво е болница. Мисля, че трябва да знаеш какво е да гладуваш четири-пет дни. Мисля, че животът с побъркани жени се отразява добре на гръбнака. Мисля, че след като си бил в менгемето, започваш да пишеш с радост и облекчение. Казвам го, защото всички поети, които съм познавал, бяха безгръбначни, подлизурковци. Те нямат за какво друго да пишат освен за собствената си егоистична мекушавост.
Да, не искам никакви ПОЕТИ около мен. Не съм ли прав?
16.03.1992
00:53
Нямам представа кое го поражда. То просто съществува – едно особено чувство към писателите от миналото. Моите чувства дори не са точни, те са просто мои, почти изцяло измислени. Представям си например Шерууд Андърсън като дребен мъж, леко прегърбен. Може да е бил висок и строен. Няма значение. Аз си го представям по моя начин. (Никога не съм го виждал на снимка.) Достоевски си го представям пълен, с брада и тъмнозелени изгарящи очи. Първо си го представях много дебел, после – много слаб, после – пак дебел. Това са глупости, разбира се, но на мен глупостите ми харесват. Винаги съм си представял Достоевски като женкар, който си пада по млади момичета. Фокнър винаги съм го виждал в доста мрачни краски, като чудак и човек с лош дъх. Горки – заклет пияница. Толстой си го представям като човек, който се вбесява за дреболии. Представям си, че Хемингуей е танцувал тайно балет. Селин – човек, страдащ от безсъние. Виждам Е. Е. Къмингс като голям играч на билярд. Мога да продължавам още.
Тези идеи ми идваха най-много, когато бях гладуващ писател, полупобъркан, неспособен да се адаптира в обществото. Имах много малко за ядене, но много време. В моите очи писателите бяха като магьосници. Те отваряха вратата по различен начин. Нуждаеха се от силен алкохол сутрин за разсънване. Животът бе твърде мъчителен за тях. Всеки техен ден бе като газене в рядък бетон. Те бяха моите герои. Черпех вдъхновение от тях. Представите ми за тях ме поддържаха в безпътицата. Да мисля за тях беше много по-хубаво, отколкото да чета за тях. Например за Д. Х. Лорънс. Този злобен дребосък. Той знаеше толкова много неща, че постоянно нещо го дразнеше. Забележително. Ами Олдъс Хъксли... интелект в излишък. Той бе толкова мъдър, че постоянно го мъчеше главоболие.
Просвах се гладен върху леглото и си мислех за тези хора.
Литературата беше толкова... Романтична. Да.
Композиторите и художниците също си ги биваше; полудяваха, самоубиваха се, вършеха странни и скандални неща. Идеята за самоубийство страшно ми харесваше. Дори на няколко пъти съм се опитвал; неуспешно, но бях на косъм, имал съм няколко много добри опита. Сега съм почти на седемдесет и две. Героите ми отдавна ги няма и трябва да живея с други. Някои от новите, от наскоро прочулите се. Те не са същите. Гледам ги, слушам ги и си мисля, нима това е всичко? Тъй де, изглеждат прекалено кротки... роптаят, наистина... но са КРОТКИ. Няма го бунтарското. Единствените, които изглеждат бунтари, са тези, които не са успели в изкуството и обвиняват за провала си външни сили. Техните произведения са лоши, ужасни.