Вече никой не ме грабва. Дори сам не се грабвам. Навремето съм лежал в затвори, чупил съм прозорци, пил съм по двайсет и девет дни в месеца. Сега седя пред компютъра и слушам класическа музика. Тази вечер дори не пия. Въздържам се. Защо? Искам ли да доживея осемдесет или деветдесет? Нямам нищо против да умра... но хайде да не е тази година, става ли?
Не знам, навремето просто беше различно. Писателите приличаха повече на... писатели. Всичко се правеше като хората. "Блак сън прес". Семейство Крозби. Проклет да съм, ако не съм привързан към онова време. Карес Кросби отпечата мой разказ в списание "Портфолио" заедно със Сартр, струва ми се, с Хенри Милър и май – с Камю. Не съм запазил броя. Има такива, които крадат от мен. Крадат ми идеите, когато дойдат да пием. Затова гледам все повече да съм сам. Както и да е, сигурно има и други, на които им липсва времето на двайсетте, тези щури години, Гъртруд Стайн и Пикасо... Джеймс Джойс, Лорънс и цялата банда.
Струва ми се, че не живеем както едно време. Като че ли сме изчерпали всички възможности, като че ли вече не можем така.
Седя си тук, запалвам цигара, слушам музика. В добро здраве съм и си мисля, че пиша не по-зле или дори по-добре от всеки друг път. Но всичко друго, което чета, ми звучи толкова... отработено... като добре заучен стил. Може би съм чел прекалено много, може би съм чел прекалено дълго. Освен това след толкова десетилетия писане (а съм изписал камари книги), когато чета нещо от друг писател, имам чувството, че мога да кажа точно къде започва да се преструва – лъжите изскачат, прозират през евтиния гланц... досещам се какво ще пише в следващото изречение, в следващия абзац... Няма плам, няма дързост, няма хазарт. Това е занаят, в който сме много добре обучени, като да поправиш капеща чешма.
За мен беше по-добре, когато можех да си представя величието в другите, дори да не го е имало.
Представях си Горки в някой приют да иска тютюн от скитника до него. Във въображението ми Робинсън Джефърс говореше с коне. Виждах Фокнър да се взира в последните капки на дъното на бутилката. Разбира се, разбира се – глупости. Младите са глупави, старите са изкуфели.
Трябваше да се нагодя. Но за всички нас, дори сега, следващото изречение още чака и може би то ще е големият пробив, може би то ще каже всичко. Ето тази надежда ни крепи, когато вдъхновението го няма и чакаме по-добри времена.
Днес може би не сме по-лоши от онези копелета от миналото. Някои от младите гледат на мен, както навремето аз гледах на ония, старите. Знам, получавам писма. Чета ги и ги хвърлям. Сега сме 90-те, шеметни години. Идва следващото изречение. И другото след него. Докато не останат повече.
Да. Още една цигара. После взимам душ и си лягам.
16.04.1992
00:39
Лош ден на хиподрума. На отиване винаги обмислям каква система ще използвам. Имам шест-седем. Днес определено избрах неподходяща. Въпреки всичко никога не губя самообладание на пистата. Просто не залагам много. Толкова години бедност са ме направили предпазлив. Дори когато печеля, не е нещо особено. Все пак за предпочитане е да печелиш, особено когато си вложил няколко часа от живота си. На хиподрума реално чувстваш как времето умира. Днес например конете наближаваха финиша на втория старт. Оставаха три минути и те се приближаваха бавно. Не знам защо това време ми се стори мъчително дълго. Когато си на седемдесет, е още по-болезнено, ако някой ти губи времето. Разбира се, аз доброволно позволявам да ми го губят.
Навремето ходех на нощните надбягвания с кучета в Аризона. Ето, там вече се работи бързо. Само да се обърнеш да пийнеш нещо и вече е почнал следващият старт. Няма да чакаш по трийсет минути. Цък, цък, стартират един след друг. Ободряващо. През нощта е хладно и постоянно нещо се случва. Няма го това чувство, че някой ти реже топките с трион между стартовете. И след като свърши, човек не се чувства смачкан. Можеш да пиеш цяла нощ или да се скараш с гаджето си.
Надбягванията с коне обаче са истински ад. Аз се уединявам. Не приказвам с никого. Това помага. Е, касиерите ме познават. Трябва да отида на гишето, да използвам гласа си. С годините те научават. И повечето са сравнително свестни. Мисля, че след толкова години общуване с други хора повечето са достигнали до някои мъдрости. Например знаят, че по-голямата част от човечеството е едно голямо лайно. Въпреки това гледам да не приказвам много с тях. Забавлявам се, като си мълча. Мога да го правя и вкъщи. Мога да се заключа и да рисувам или нещо подобно. Но нещо ме кара да изляза, да се уверя, че по-голямата част от човечеството все още е едно голямо лайно. Сякаш може да се промени! Хей, сладур, ти си луд. Има нещо особено, когато си навън, например там не си мислиш как ще умреш – сигурно защото се чувстваш толкова глупав, задето си излязъл, че това те прави неспособен да мислиш. Бях решил да си взема бележник, казах си – мога да пиша между състезанията. Невъзможно. Атмосферата е унила и потискаща, всички сме доброволни затворници в концентрационен лагер. Вкъщи – само там мога да мисля за смъртта. По малко. Не се притеснявам, че ще умра, нито съжалявам, че ще умра. Просто ми се струва кофти тръпка. Кога? Другата сряда? Докато спя? Или при следващото ми сериозно натряскване? При катастрофа? Това е едно досадно задължение, нещо, което трябва да се свърши. Ще си тръгна без вяра в Бог. Това е хубаво, мога да погледна действителността в очите. Това е нещо, което трябва да се направи, като обуването на обувките сутрин. Писането сигурно ще ми липсва. Писането е по-добро от пиенето. А пък ако пишеш, докато пиеш, стените започват да танцуват. Може би има ад. Ако има, аз ще отида там и знаете ли какво? Всички поети ще са там, ще четат стихотворенията си и аз ще трябва да ги слушам. Ще се давя в надутата им суетност, в преливащото им самочувствие. Ако има ад, така ще изглежда за мен – поет след поет ще декламират безспир...